Възнамерявам...

Възнамерявам да си подаря 

смях от все сърце,

Захлас от красотата на света.

Лекота. Без капчица тъга.

възторг,

Жар и плам. И светлина.

Всичко да е като на шега.

и волност,

Простори. Въздух. Далнина.

Върху зъберите на една вълна.

и покой.

Кротост. Уют и тишина.

Приют при сродната душа.

Възнамерявам да си подаря

живот.

Съпричастност с истински неща.

Илюзия в подмолите на вечността.

Марми

Благодаря, Живот!

Безжалостно ме нараняваш. 

Всеки миг.

Безжалостно ме стъпкваш. 

Във нозете си.

Безжалостно ме хулиш. 

С всеки вик.

Безжалостно забиваш нож. 

В сърцето ми.

Безжалостно ме мачкаш. 

Без тревога.

Безжалостно се зъбиш. 

Във лицето ми.

Безжалостно ме сриваш. 

В изнемога.

Безжалостно пречупваш. 

Коленете ми.

Да падна. 

Спъната и беззащитна.

Да се препъна. 

В укора ти, гневен.

Да лазя. 

И да се простра. Отритната.

Да онемея. 

В потрес. Непотребна. 

Да се усмихвам. 

А сълзите да текат.

Да искам прошка. 

А да съм невинна.

Да шепна. 

А да сподавям вик.

Да се моля. 

А пък да съм силна.

Така изтекоха години...

Ти - гневен. Аз - виновна.

Ти - честен. Аз - лъжкиня.

Ти - всеотдаен. Аз - безотговорна.

Ти - господар. Аз - твоята слугиня.

Така изтекоха години...

Благодаря, Живот! 

Че беше и зиналата пропаст. 

И камъка. Отломен, в моя път.

Че всеки детски порив, препъваше. 

Безцеремонно.

Благодаря, Живот!

Че беше и върховния ми съдник. 

И справедливия ми Бог.

Че всеки опит за възход, подтискаше. 

Отново и отново.

Благодаря, Живот!

И днес, когато пак за нещо съм виновна,

когато пак гнева ти ме пребива,

Благодаря, Живот! Все още, че те имам!

Марми

Към моята Вселена

Сняг започва кротко да вали.

Навън вече захладня и се смрачи.

Природата опитва нежно да ме приюти.

Увита до уши. В постеля, мека.

Отпускам се, протяжно. В топлината. Лека.

Очи притварям. Виждам мъничка пътека.

Извива се по хълместия склон.

Привиква ме да я последвам. Със поклон.

Мислите да изоставя. И сподавения стон.

Тръгвам и пристъпвам. Бавно.

Сърцето ми спокойно бие. Плавно.

Няма падове и висини. И е само равно.

Без страсти. Тиха. И успокоена. 

Левитирам във забрава. Упоена.

Понасям се. Навътре. Към моята Вселена.

Марми

Забързано

Часовника отмерва времето.

Пришпорва те и кара те да бързаш.

По пътя - да не се залуташ, юздите да отвържеш.

Неделя след неделя бяга времето.

Дните, втурнати, се блъскат.

Припряно, лудо - хаотично се разпръскват.

Месеците диплят се във времето.

Трупат се в сезони, вечни.

Изтичат - гъвкави, безформени и течни.

Годините, на пластове във времето.

Чудовищно изграждат кулите, изстинали.

На живота, състоял се - в дни и месеци, преминали.

Марми

Преди години в Сентрал парк...

Преди години в Сентрал парк.

Там. Отвъд океана. На Пъпа на Земята.

Кротко, приглушено, в ранен мрак,

златисти и дъждовни, падаха листата.

Пристъпвах. Отнесена и упоена. Бавно. 

В съзерцание се взирах в мекия килим.

Като насън се движех, ала беше явно 

 будност, странна, в света, необозрим.

Потънала бях в себе си. В потайност.

Когато мелодия, протяжна, на тромпет,

насила ме извади от сънната ми равност.

И в стонове, безкрайни, проточи се навред.

Заплака. Зарида. Проряза ме.

Впи се в душата ми. Като в балон

от скрити тайни, звуците се врязаха.

Пукнаха се рани. Отрониха се в стон.

Така ме заболя от красотата на звука.

Приседнах. Премаляла. В опит да се осъзная.

Защо тромпета събуди вселенската тъга.

Защо ме хвърли в болезнена омая. 

С годините, успях - някак, да прозра,

че на места, незнайни, по Земята,

в миг, изригва, неописуема, тъга.

Сковаваща. Болезнена. Помитаща телата.

И все още, в късна есен, с влажните листа,

се носи ехо от оная песен на тромпета -

стенеща, от болка, в подстъпите на нощта.

И все още, тръпки ме побиват. И с трепет

ослушвам се да чуя, жадно и със страх,

тромпета. Отвъд океана. На Пъпа на Земята.

Където преди години, в Сентрал парк,

жалния му стон, завинаги, отнесе ми душата.

Марми

Хали, есенни

Вятъра, като къщовница, пъргава, добра,

с бурен порив, от дърветата, свали листата.

Стволовете вече се чернеят, в самота.

Стоплят корените, стари, в килима на земята.

Фуча. Буча. Вилня. Страховито. Със замах.

Откъсна кехлибарените накити, дървесни.

Постели, багрени и меки, изтъка от тях. 

Сдипли ги на слоеве. Леки, безтелесни.

После спря да духа. Умори се. И затихна.

Позволи, слънцето, да грее. Небето, да синее. 

И повели, в очакване на зимата, да се усмихна.

И врече се, че без светлина няма да осиротея.

Когато, огън, стъкна и запаля в моя дом,

той ще го раздухва. Страстно. Да ме сгрява.

Студа, навън, няма да е болка. Няма да е стон.

Пламъци, в огнището, с уют, ще ме даряват.

Изведнъж, от дрямката, изви се. Духна.

Раздипли жълтите постелки, притаени.

Завихри ги, стремглаво. После, лудо, хукна.

Облаците, да докара. Черни. Напоени.

Чудовищни балони, страховито подредени.

С един замах на халите си ще ги спука.

Потоци, водни, ще се плиснат. Течни. Заледени.

И всичко живо ще облеят със разруха.

И всичко, живо, ще се спре. В покой. До пролетта.

Ще крепне. Сили, в тайнство, ще събира.

Прекланям се. Пред халите, безмилостни. На есента.

Когато живота ни затихва. Кротко. И за новото, умира.

Марми

Казаха ми...

Казаха ми, че никой няма нужда от моите размишления.

Че може би съм талантлива, ала на кой му пука от това.

И що за глупави приумици са всичките стихотворения,

които, неуморно, ”произвеждам” и в броеници ги редя.

Казаха ми, че въобще не е модерно поезия да се чете.

Във свят без граници и с толкова, натрупани, проблеми,

едва ли моите съждения ще накарат някой да се спре.

Да прочете и да размисли върху безжалостните схеми.

Казаха ми, че съм многословна, а днес няма време за това.

Че всеки, сам за него си, си бил себедостатъчен.

Че никой не иска да живее, магически и волно, като на игра.

И дори, че стихове прописах, ме прави малко вятърничава.

Казаха ми, че словата ми не са леки, весели и нежни.

Но ако тъгата е в самите вас какво мога да направя.

Ако мразите и виждате света, в краски кални, прежни,

едва ли ще ви угодя, дори вълшебството да изоставя.

Казаха ми, че няма радост в думите ми, подредени.

Че с мрак, сезоните, обвивам и потъвам във мистерия.

Чувствата ми, изразени, били статични и обледенени.

Че живея в някаква магия и обвивам се в химери.

Казаха ми още и много, много истински, за тях, неща.

Как погледа си към света, налага се, докрай, да променя.

Аз се вслушвах. Гледах умно и не успях да разбера

дали, в потрес, да изпадна или да се отстраня.

Приемам, без остатък, съветите, със грижа, споделени.

Но ако отговоря на нормите - за съжаление, общоприети, 

душата ми ще отразява нечии, чужди и пазарни, схеми.

И капчицата огън в мене ще залинее и ще спре да свети.

Не бих могла света да виждам по начин, немагически.

За мене радост и тъга, природа и цялото творение

са доказателства, за някои - изтъркани, класически,

как Духа, извечно, ни дарява със Своето благословение.

Марми

Искам да се скрия

В пролуката между сезоните, искам да се скрия.

Където есента си тръгва, плахо и насила.

И бурята, отвън, я чака да отмине.

Сковаващия леден полъх, с устрем, да разстила.

В пролуката на бурите, житейски, искам да се скрия.

Където утихват, вилнеещите и безумни, страсти.

И новото цунами, застрашително, набира сила.

Живеца в мен, за кой ли път, напъпил, да окастри.

В пролуката на настроенията, хорски, искам да се скрия.

Където стихват злобата, покварата и завистта.

И от раните, дълбоки, кръвта си да отмия.

Да се врека на кротост и надежда в обичта.

В пролуката на самомнението ти, искам да се скрия.

Където ще съм силна, всеопрощаваща, добра.

И като пчела, трудолюбива, да събирам сили.

На удара ти, следващ, мъжествено, да устоя.

В пролуката на спадовете, ежедневни, искам да се скрия.

Където да осъзнавам, ясно, своята съдба.

И на живота, поуката, докрая, да попивам.

Да се осмислям, благодарна в себе си, че съм жена.

Марми

“Сбогом!” На тревогата

Когато ти се иска да литнеш в синевата,

не казвай: “Не! Не мога!”

Не си подрязвай сам крилата.

Не се отпускай в изнемога.

Когато пожелаеш с птиците да поиграеш, горе,

не казвай: “Не! Не мога!”

Тихо приседни и затвори очи. От мъка, болен.

И представи си, че с тях си бил. И без тревога.

Когато доскучее ти на твърдата земя,

не казвай: “Не! Не мога,

като орела да се рея и волно да летя!”

Представи си как с него, в двойка, цепите простора.

Когато заболи те, много, от глупостта около теб,

вдигни очи и виж, на воля,

ятата как се реят във неземен ред.

Притихни и наведи глава. Опитай да се молиш

Духа да те намери,

загубен, в дебрите на битието.

Да ти отвори магическите двери.

Да те потопи в мелодията на сърцето.

Да те приласкае с грижа, бащинска, извечна.

Измръзналите ти ръце да стопли.

Да те съживи, безкористно, с любов, гореща. 

И раните ти да лекува. И скритите ти вопли.

Не казвай: “Не! Не мога, аз, да литна. 

Живота ми, надолу, все ме дърпа!”

За миг, дори, не спирай да опитваш,

примките си да разсичаш, да отхвърляш.

И когато, в четири посоки, изход няма,

нагоре погледни и кротко призови Духа.

Той в миг пред теб ще се изправи.

Ще ти подаде всеопрощаващата си ръка.

Не се страхувай по неговия път да тръгнеш, светъл.

Довери му се напълно и в захлас

ще съзерцаваш преходността на битието.

Осъзнат и силен ще се завърнеш, тук, в незнаен час.

След тази среща, свише надарен,

никога не ще прошепнеш вече: “Не! Не мога!”

Живота ти, мъчителен, ще бъде претворен.

Сърцето ти завинаги ще каже: “Сбогом!” На тревогата.

Марми

Подавам ви ръка

Думите редя и пиша, като на шега.

Навързвам ги в редици, черно-бели.

Подканвам ви. Подавам ви ръка.

Всички вие си мълчите. Онемели.

Часове наред в писане прекарвам,

на римите ми, весели или невесели.

С това прехраната си не изкарвам.

Да ви видя, че сте живи. Не е лесно.

Опитвам в стихове до вас да стигна.

Интереса ви за размисъл да будя.

Наоколо във ступор сте притихнали.

Чудите се за какво ли пък се трудя. 

Броячите, бездушни, във “фейса”, 

отмерват “посещения” немалко.

Отзивите ви, човешки, те къде са?

Самотно е и даже някак, жалко.

Опитвам се ръка да ви подам,

ответ да предизвикам, чувства.

Но всеки предпочита да е сам

и много-много да не се отпуска.

И картини рисувам, като на шега,

упоена, от шемета на цветовете.

Всячески, опитвам да подам ръка.

Защо го правя? Да ви чуя гласовете.

Но вие предпочитате, в мълчание

и отстранени, да следите моя път.

Да сте защитени и на разстояние.

Необвързани и скрити в някой кът.

Мълчаливо да сте втренчени в екрана.

С “копи-пейста” да срещате света.

В ледената виртуалност да останете.

Кротичко да вегетирате. И в самота.

Приятели, прекрасни и незаменими,

аз съм неуморна и няма да се спра.

Днес и в дните бъдни, обозрими,

с рими и рисунки: “Подавам ви ръка!”

Марми

Есенен хлад

С мъглите, есенни, и със дъжда

потъвам, отново, в древната магия.

И вместо да съм ленна, да тъжа,

всеки миг, от нея, искам да попия.

Слънцето, зад облаци, немее.

Дъжда потропва, леко. Ромоли.

Трева, дървета, все още, зеленеят.

Усещане, неземно, тегне. И мори.

Приспивно е. А нещо, будна, ме държи.

Гледам, втренчена, във водната мъгла.

Възнамерявам този миг да продължи.

Покоя, вечен, да облее, жадната, душа.

Хлад пронизва мокротата, тръпна.

Рано ли е, още, за огнената топлина?

Отвън нощта напира, огъня да стъкна.

Ритуално да припаля сухите дърва.

Пращят, обливат се във огнени езици,

съчките, в огнището пред мен.

Подобни на милиарди светли птици.

Топлина се втурва. Дома ми става озарен.

Неусетно отпускам, уморената, снага.

Тревогата, отвътре, се стопява. Бавно.

Сега мога, вече, спокойно да заспя.

Дъха ми се отронва. Равномерно. Плавно.

Капките, студени, по прозореца, отвън,

отмерват, безотказно, пулса на нощта.

Потънала, дълбоко, във магичен сън,

лутам се, изгубена, в дебрите на есента.

Марми

Здрасти! Как си?

Когато усмихнато ми казваш: “Здрасти!”,

естествено, с усмивка, ще те поздравя и аз.

Ще си извадя най-примамливите краски.

И със сигурност, ще те оставя във захлас.

Когато, куртоазно, ме попиташ: "Как си?”

какво да кажа освен, че съм добре.

С преживяното не искам да те стряскам,

ако, приятелски, ти споделя, че ми е зле.

Когато: “Всичко хубаво!” ми пожелаваш,

с подобни думи и аз ще отговоря.

Зад ъгъла щом свиеш ти пак ще ме забравиш.

Аз пък в спомените си ще се разровя.

Ще тръпна, че имало е нещо между нас.

На миналото, миговете, трескаво, ще вадя.

Какво от туй, че спрели са навеки. В мраз.

Ще ги редя, едно след друго. Със наслада.

Ще преживявам отново изтъркания филм

и трайно избелелите му образи и случки.

Лица, ще си припомням, скучни и без грим.

И с тях ще съществувам. Измислено. Наужким.

Имаше ли нещо, което не изказахме.

Едно и също предъвквахме до лудост.

Правото, на всеки, отчаяни, доказахме.

Прахосахме се. Обладани. В глупост. 

Не искам вече да се ровя в пепелта.

Години я пресявам. И отново, стонно.

Все търся причините за своята съдба.

И болката във мене, бавно, се отронва.

Нещо в схемата, за миг, ще се пропука.

Като събудена. От сън, безумен и кошмарен.

Ще хвърля всички стари кукли на боклука.

Сега и днес, ще заживея. В свят, нормален.

Ще съм оголена. Без спомени. Незащитена.

Как ли ще се разпозная, сам-сама? 

Неподправена и истинска. Новородена.

В мене ще се вглежда, “другата”, жена.

И когато, пак там някъде, те срещна, 

с усмивка ще ти кажа: “Здрасти! Как си?”.

Но щом зад ъгъла завиеш, бързащ все за нещо,

завинаги ще се отърся от болните си страсти.

Марми