Идолите, на които служих цял живот,
с един замах и бясно, изпочупвам.
И свалям безжалостния им хомот.
Останките им, на грамада, струпвам.
Първо подкосявам им краката.
За да клекнат и да станат малки.
Оставям им, отгоре, да стои главата.
Да се виждат как са паднали. И как са жалки.
Да виждат как са тленни. Като мене.
Че от моя дъх зависят, само. Да ги има.
Тъй дълго им се подарявах. Стенех.
Вегетирах в страх. Като през зима.
Заситя ли се с падналото им величие,
на ситно ще ги натроша. Подобно прах.
Ще ги приготвя за небитието. Ничиe.
И изворна вода ще плисна върху тях.
Ще призова, халите, да се извият. Бурни.
Порои да отмият, тежката, следа в пръстта.
В тяхна памет няма да оставя, мъртви, урни.
Семена ще пръсна. На милиони шарени цветя.
Ще се радвам на растежа. Тих и мимолетен.
С грижа и любов сезоните ще срещам.
Ще дишам заедно с живота. Разноцветен.
И волната му свежест, до края, ще усещам.
Марми
