Благодаря, Живот!

Безжалостно ме нараняваш. 

Всеки миг.

Безжалостно ме стъпкваш. 

Във нозете си.

Безжалостно ме хулиш. 

С всеки вик.

Безжалостно забиваш нож. 

В сърцето ми.

Безжалостно ме мачкаш. 

Без тревога.

Безжалостно се зъбиш. 

Във лицето ми.

Безжалостно ме сриваш. 

В изнемога.

Безжалостно пречупваш. 

Коленете ми.

Да падна. 

Спъната и беззащитна.

Да се препъна. 

В укора ти, гневен.

Да лазя. 

И да се простра. Отритната.

Да онемея. 

В потрес. Непотребна. 

Да се усмихвам. 

А сълзите да текат.

Да искам прошка. 

А да съм невинна.

Да шепна. 

А да сподавям вик.

Да се моля. 

А пък да съм силна.

Така изтекоха години...

Ти - гневен. Аз - виновна.

Ти - честен. Аз - лъжкиня.

Ти - всеотдаен. Аз - безотговорна.

Ти - господар. Аз - твоята слугиня.

Така изтекоха години...

Благодаря, Живот! 

Че беше и зиналата пропаст. 

И камъка. Отломен, в моя път.

Че всеки детски порив, препъваше. 

Безцеремонно.

Благодаря, Живот!

Че беше и върховния ми съдник. 

И справедливия ми Бог.

Че всеки опит за възход, подтискаше. 

Отново и отново.

Благодаря, Живот!

И днес, когато пак за нещо съм виновна,

когато пак гнева ти ме пребива,

Благодаря, Живот! Все още, че те имам!

Марми

Към моята Вселена

Сняг започва кротко да вали.

Навън вече захладня и се смрачи.

Природата опитва нежно да ме приюти.

Увита до уши. В постеля, мека.

Отпускам се, протяжно. В топлината. Лека.

Очи притварям. Виждам мъничка пътека.

Извива се по хълместия склон.

Привиква ме да я последвам. Със поклон.

Мислите да изоставя. И сподавения стон.

Тръгвам и пристъпвам. Бавно.

Сърцето ми спокойно бие. Плавно.

Няма падове и висини. И е само равно.

Без страсти. Тиха. И успокоена. 

Левитирам във забрава. Упоена.

Понасям се. Навътре. Към моята Вселена.

Марми

Забързано

Часовника отмерва времето.

Пришпорва те и кара те да бързаш.

По пътя - да не се залуташ, юздите да отвържеш.

Неделя след неделя бяга времето.

Дните, втурнати, се блъскат.

Припряно, лудо - хаотично се разпръскват.

Месеците диплят се във времето.

Трупат се в сезони, вечни.

Изтичат - гъвкави, безформени и течни.

Годините, на пластове във времето.

Чудовищно изграждат кулите, изстинали.

На живота, състоял се - в дни и месеци, преминали.

Марми

Преди години в Сентрал парк...

Преди години в Сентрал парк.

Там. Отвъд океана. На Пъпа на Земята.

Кротко, приглушено, в ранен мрак,

златисти и дъждовни, падаха листата.

Пристъпвах. Отнесена и упоена. Бавно. 

В съзерцание се взирах в мекия килим.

Като насън се движех, ала беше явно 

 будност, странна, в света, необозрим.

Потънала бях в себе си. В потайност.

Когато мелодия, протяжна, на тромпет,

насила ме извади от сънната ми равност.

И в стонове, безкрайни, проточи се навред.

Заплака. Зарида. Проряза ме.

Впи се в душата ми. Като в балон

от скрити тайни, звуците се врязаха.

Пукнаха се рани. Отрониха се в стон.

Така ме заболя от красотата на звука.

Приседнах. Премаляла. В опит да се осъзная.

Защо тромпета събуди вселенската тъга.

Защо ме хвърли в болезнена омая. 

С годините, успях - някак, да прозра,

че на места, незнайни, по Земята,

в миг, изригва, неописуема, тъга.

Сковаваща. Болезнена. Помитаща телата.

И все още, в късна есен, с влажните листа,

се носи ехо от оная песен на тромпета -

стенеща, от болка, в подстъпите на нощта.

И все още, тръпки ме побиват. И с трепет

ослушвам се да чуя, жадно и със страх,

тромпета. Отвъд океана. На Пъпа на Земята.

Където преди години, в Сентрал парк,

жалния му стон, завинаги, отнесе ми душата.

Марми

Хали, есенни

Вятъра, като къщовница, пъргава, добра,

с бурен порив, от дърветата, свали листата.

Стволовете вече се чернеят, в самота.

Стоплят корените, стари, в килима на земята.

Фуча. Буча. Вилня. Страховито. Със замах.

Откъсна кехлибарените накити, дървесни.

Постели, багрени и меки, изтъка от тях. 

Сдипли ги на слоеве. Леки, безтелесни.

После спря да духа. Умори се. И затихна.

Позволи, слънцето, да грее. Небето, да синее. 

И повели, в очакване на зимата, да се усмихна.

И врече се, че без светлина няма да осиротея.

Когато, огън, стъкна и запаля в моя дом,

той ще го раздухва. Страстно. Да ме сгрява.

Студа, навън, няма да е болка. Няма да е стон.

Пламъци, в огнището, с уют, ще ме даряват.

Изведнъж, от дрямката, изви се. Духна.

Раздипли жълтите постелки, притаени.

Завихри ги, стремглаво. После, лудо, хукна.

Облаците, да докара. Черни. Напоени.

Чудовищни балони, страховито подредени.

С един замах на халите си ще ги спука.

Потоци, водни, ще се плиснат. Течни. Заледени.

И всичко живо ще облеят със разруха.

И всичко, живо, ще се спре. В покой. До пролетта.

Ще крепне. Сили, в тайнство, ще събира.

Прекланям се. Пред халите, безмилостни. На есента.

Когато живота ни затихва. Кротко. И за новото, умира.

Марми

Казаха ми...

Казаха ми, че никой няма нужда от моите размишления.

Че може би съм талантлива, ала на кой му пука от това.

И що за глупави приумици са всичките стихотворения,

които, неуморно, ”произвеждам” и в броеници ги редя.

Казаха ми, че въобще не е модерно поезия да се чете.

Във свят без граници и с толкова, натрупани, проблеми,

едва ли моите съждения ще накарат някой да се спре.

Да прочете и да размисли върху безжалостните схеми.

Казаха ми, че съм многословна, а днес няма време за това.

Че всеки, сам за него си, си бил себедостатъчен.

Че никой не иска да живее, магически и волно, като на игра.

И дори, че стихове прописах, ме прави малко вятърничава.

Казаха ми, че словата ми не са леки, весели и нежни.

Но ако тъгата е в самите вас какво мога да направя.

Ако мразите и виждате света, в краски кални, прежни,

едва ли ще ви угодя, дори вълшебството да изоставя.

Казаха ми, че няма радост в думите ми, подредени.

Че с мрак, сезоните, обвивам и потъвам във мистерия.

Чувствата ми, изразени, били статични и обледенени.

Че живея в някаква магия и обвивам се в химери.

Казаха ми още и много, много истински, за тях, неща.

Как погледа си към света, налага се, докрай, да променя.

Аз се вслушвах. Гледах умно и не успях да разбера

дали, в потрес, да изпадна или да се отстраня.

Приемам, без остатък, съветите, със грижа, споделени.

Но ако отговоря на нормите - за съжаление, общоприети, 

душата ми ще отразява нечии, чужди и пазарни, схеми.

И капчицата огън в мене ще залинее и ще спре да свети.

Не бих могла света да виждам по начин, немагически.

За мене радост и тъга, природа и цялото творение

са доказателства, за някои - изтъркани, класически,

как Духа, извечно, ни дарява със Своето благословение.

Марми