накъде ме носиш пак, ветре, самотен и търсещ игра
ех, уморих се от твоята мощ, искам за малко да спра
но ето отново ме грабваш, завихряш ме в бурна съдба,
и нехаеш, може по пътя да се изгубя, дори да умра
докога тъй властно ще ме крадеш от тази земя
и с въртежи, до лудост, ще ме смайваш, не на шега
все още от ужас потръпвам, понесена с твоите крила
и очите, съзерцаващи свише, отронват жална сълза
но ти я издухваш без да знаеш колко тъжа
и ме оставяш без чувства, завихрена грубо в мига
все по-нагоре ме тласкаш, докога все така
и страшно е, тъй далече от всичко, оставам сама
въртиш наоколо, скоростно, всякакви земни неща
и с тътен бучиш, ветре, всичко в мен оглуша
в миг отнейде властно пробива си път, светлина
и сякаш наоколо стихва, ей тъй, занемя
сега укротено ме галиш, като в любовна игра
и шепнеш съновно, че сме си дошли у дома
Марми
