Вятър

Вие цяла нощ. Призрачно потропва. Ту стихва, ту отново лудва.

На вратите незатворени се сопва. С гъвкавата си снага отново хуква... 

В топъл сън унесен си. Той бурно втурва се в леглото. 

Скачаш премалял. Потресен си. Успокоено шепне ти в ухото:

“Страхувай се от мен, човеко. Не мисли, че безобиден съм.

Сила в мене крие се от века. Вилнея ли, не стой навън.

Прага не прекрачвай, когато духат моите хали.

Отвън нищо не окачвай. Ще го грабна без да жаля.

“Вятър” ме зоват, но женска е неземната ми сила.

В четирите посоки на света енергията ми, нежна, се е претворила.

От изток, запад, север, юг, сестри-магьосници - с различна мощ,

ще духнем, ще те отнесем оттук. Притихвай ти на завет всяка нощ.

По пътя си, без край и мяра, внимавай да не те надушим.

И леко да полъхнем само, побързай всичко да запушиш.

Главата, горда, смирено наведи. Осъзнай тленната си слабост.

Което не разбираш - приеми. На стихиите наслади се с радост.

Отговор, задоволителен, недей търси за древната мистерия, наша.

Прозорците си само залости. Така няма да се плашиш."

Марми

Тогава и сега …

Тогава и сега аз бях жена… Игрива, с плитки натежали.

Грабната от безпощадната вълна, юношество в дебрите си ме остави.

Тогава и сега аз бях жена… Развихряха се на хормоните игрите.

Отчаяно оглеждах в самота, любимия човек къде ли скрит е.

Тогава и сега аз бях жена… Търсих дълго, но намерих

мъжа единствен в моята съдба. Взора си във него вперих.

Тогава и сега аз бях жена… Дойде ред и на децата,

запълнили огромна празнина. Дарени, като за отплата. 

Тогава и сега аз бях жена… Ще дочакам ли потомци още. 

Ден след ден и без тъга, вярвам в божията воля, мощна.

Тогава и сега аз бях жена… Нижат се словата в броеница.

В очите ми искри роса. Не се чувствам мъченица.

Тогава и сега аз бях жена… Което трябваше изпълних.

Справих ли се или на шега задачите безброй отхвърлих.

Тогава и сега аз бях жена… Днес в цялост, в пълнота,

отвсякъде съм истинска, така - магьосница, едва докосваща света.

Марми

Работохолици

Сериозни сте, задълбочени - не се усмихвате дори.

Но с малко уточнение - това не значи, че не ви боли.

Не се отпускате за миг - леконравни да не ви помислят, 

а отвътре ще ви прогори пламъка на скрита истинност.

Защо сте тъй средоточени? В какво, искам да попитам?

В своите съмнения за илюзиите, с които ви оплитат?

Защо се правите на важни и взимате се на сериозно?

Живота ви протяжен ще отлети - незабелязано или фамозно...

В какво вглъбени сте? Във участта си незавидна?

Или все нащрек сте някой да не се държи обидно?

В зимните си дрехи, черни, на хлебарки ми приличате.

Но простете, че съм скверна и с думи ви заричам.

От седене пред компютрите трайно оглупяхте, онемяхте.

Оправданието, че се трудите не е извинение - за смях е.

Забравихте общуването с ближните - по всяко време,

защото важни сте, умувате върху натежалото ви бреме.

Зимните си дрехи, черни, захвърлете на боклука!

Осенете се с поеми - цветовете да се плиснат тука!

Напук на модата всевластна - успокойте топката, момчета!

Работохолици страстни - върнете в себе си човека!

Марми

И това ще мине…

Казваш: “И това ще мине.”, 

ако те боли глава;

останал си без пукната пара;

внезапно сполетява те беда;

или щастлив си засега...

Минава... Идва друго... 

“И това ще мине.”

Търчане бясно, лудо … 

Животът ти - изстинал. 

Скучен. Без живец. Неясен. 

Нищо за утеха.

Все по-малко страсти... 

Коя е формулата на успеха?

В трескавото чакане бедата да премине - 

на мъката поуките да осъзнаем. 

В болезнения ужас щастието да се срине - 

на благослова дара да познаем.

Вглъбени в същината на живота - 

дали добър е, дали - лош.

Дните да разнищваме с охота. 

Миговете да зареждаме със мощ.

Марми

Точка на кипене

Не се чуди за мен, приятелю,

напоследък, че съм променена. 

По пътя си вървях старателно - 

сега съм в точката си на кипене.

Назад, когато се погледна

разбирам как била съм луда

и с годините, напреднала,

виждам в присмех и почуда - 

оставяла съм се навсякъде,

където съм се приближила.

Живеца си съм впрягала за хора,

емоциите им съм попила.

След равносметката си цялостна,

е време да се подредя и стегна.

Силата разпръсната, безжалостна,

отново да си върна и да впрегна.

Както ти признах, приятелю,

сега съм в точката си на кипене.

Още много малко и съзнателно

ще литна като светло изпарение.

И пак това ще съм си аз,

но отвътре ще съм друга.

Подредена и пречистена, в захлас

ще наблюдавам със възбуда:

колко ми е леко и весело, и волно

 в житейската магия да участвам;

за нищо вече как не ми е болно.

Ще викна в себе си най-после: ”Аз съм!”

Марми

Пролетта ни мами...

Пиле закачливо пее в градината отсреща.

Пиюка и свирука, и шумно ни подсеща,

че вече пролетта напъпила е смело.

И всичко живо във любов се е оплело.

Дивни аромати се стелят на талази.

Дъждът отново рони капките елмазени.

Припряно слънцето го сменя бързо.

И всичко хуква пак като отвързано.

Накъдето и да се обърнеш днеска

някой някого ухажва в морна треска.

Някой някого за бурни страсти кани.

Няма време. Пролетта ни мами...

Марми

Следобеден зной

Слънцето блести и се гуши в косите ми.

Дъха на свежо зелено, на окосени поля.

Под ябълката цъфнала, упойващо мирисна,

притварям натежали очи, да заспя.

На хълма кротко подрънкват стадата.

Пчелите прелитат и монотонно жужат.

Соколът се рее и дебне в тревата.

Похърква кучето, проснало се по гръб.

Следобеден зной. Всичко наоколо дреме.

Ехо далечно носи тътен от глъч и шетня.

Забравено радио вестява пак точното време.

Разбуждам се бавно. Трябва да си вървя…

Завихря ме градът, преливащ от безумие.

Хаосът ме смила лудо със хора и коли.

Без дъх, от шемета му нечовешки буен,

се чудя, идилията селска, сън ли бе или...?

Марми

Така обичам...

Така обичам да се смея, със цяло гърло – от сърце.

Светкавици очите ми да хвърлят и весел вятър да ме отнесе.

Така обичам и да пея, със цяло гърло – от сърце.

Със мойта песен да събуждам заспалите от векове.

Така обичам и да слушам, със цялото си същество.

Със остроумието твое да храня мойто същество.

Така обичам и да бродя и тук, и там във светове.

Със пътешествието свое да стопля нечие сърце.

Така обичам самотата, лекуваща, след бурен спор.

Със моята душа смирена да донеса на някого покой.

Марми

Пролетна умора

Душата ми заспива, а трябва да съм будна,

защото ден светъл е още навън.

Главата ми се мае, а работата мудна

ме чака да я свърша, като посред сън.

Приспивно ми е, някак си уморно,

от мириси безброй на бухнали цветя.

И съществото ми поисква скромно

ръце да вдигна и да полетя.

Да се приземя насред поляна росна

със дъх зелен и мирис на трева.

Първо да поседна, после да се просна

по гръб, разперила ръце и да заспя.

В съня ми цялата вселена

да пее, чурулика и жужи.

И неусетен дъжд да ме полее,

като разбуждащо ме освежи.

А после слънцето да пекне.

Да изсуши намокрените ми крила.

И аз отново пак да литна.

Но този път за у дома.

Марми

Това съм...

Това съм.

Свежа и припряна, светло-засмяна...

Кротка и обична, малко себична...

Тъжна и премръзнала, страховито-отвързана...

Волна и препускаща, омайно-изпускаща...

Това съм.

Чакаща и даваща, обещаващо-изпълняваща...

Достойна и властна, покорно-прекрасна....

Премъдра и питаща, плахо-оплитаща...

Спокойна и претръпнала, уравновесено-помръкнала...

Това съм.

Променяща и канеща, страшно-отстояваща...

Объркана и виждаща, проникновено-засищаща...

Тръпнеща и жалеща, бързо-прощаваща...

Бойна и лека, воюващо-мека...

Това съм, това и ще бъда.

Объркващо силна. Любящо единна.

Претръпващо стонна. Смирено поклонна.

Марми

Отново утро е...

Отново утро е.

Отново трябва да се става от топлата прегръдка на леглото.

Отново утро е.

За кой ли път ще се повтаря безкрайното завъртане на колелото...

Дали е пролет, лято, есен, зима –

една и съща е картината.

Променлива е само схемата в прозореца,

отворил се широко във годините.

Променливи са само дните,

натрупващи се върху плещите ни,

които кротко ни нашепват

да осъзнаем себе си във днешното...

Какво тогава да направя в стремежа бурен за промяна.

Да обуздая ли стихиите, мамещи ме да се давя

или пък кротко да остана в леглото топло до довечера

и там отново да дочакам картинката да се повтори вчерашно.

Във търсене на смисъла велик на битието,

нестигаща до никъде, откривам

как смисълът велик на битието

прикрит живее в дълбоките и тъмни бездни на сърцето.

Там само, блещукащо с искри потайно тихи

едно безкрайно малко „нещо” и велико, и прекрасно

тъй денонощно търси път към мен, зове ме:

„Открий ме, ти! Открий ме!” Толкова е ясно.

Но знам ли аз какво е скрито,

затрупано със пластове забрава

там нейде във сърцето

и чака пътя аз да му проправя...

Каквото и да е, аз чувствам,

че трябва в този миг да му отворя.

Да види светлина и въздух, да поиграе със простора...

Да се зардва, да се възроди, да пее...

Че само тъй и мойта мъка ще разсее...

Марми

Нека бъда...

Не деля света на мъжки и женски.

Не съм подчинена, не съм наранена.

Неведоми притчи вещаят по светски -

за вълшебница всяка от нас е родена.

С благост и кротост, с усмивка добра

да завъртаме дом, да чертаем съдби.

Задкулисно да бдим, да живеем в мъгла,

всяка от нас пътя магически да следи.

Да не се борим с юмруци за първия ред.

Безполезно - за нежна и крехка душа.

Вселената древна не търпи “по-напред”.

И на тази земя нека бъда просто жена.

Марми

Монолог с приятелката

“Пиши с поука, размисъл, сравнения, -  

приятелка добра загрижено ми каза, - 

стига меланхолия, приспивно настроение, 

разплитай, съпоставяй всеки казус.”

Защото искала да е разтърсена, замаяна.

Да е настръхнала от чувства и вълнение.

Не ѝ достигало да съзерцава само

вълшебствата на висшето творение.

Но ако съзерцанието е меланхолия,

а преклонението кротко те приспива - 

ти бъркаш генерално с аналогиите, 

приятелко единствена, добра и мила.

Промяна в себе си ще се наложи да възбудиш - 

съзерцанието възхита да ти носи само.

Пространството отвътре бурно да събудиш - 

преклонението да те разтърси здраво.

Извечното творение едно и също си остава - 

пулсиращо във себе си с безброй лица.

А от позицията на дребното ни осъзнаване

опосредяваме различно съкровените неща.

Във всеки тленен миг от своя ден, определен, 

нещата виждаме съвсем объркано, различно.

Ако духът ни е пречистен, осенен и просветлен, 

тогава нищо във живота ни не е типично.

Марми

Деса поетеса

Седя си на бюрото, отрупано със книги, деля го със компютъра всевластен.

И стихове се нижат под пръстите ми будни, едно след друго – цели пластове.

„Какво въобразяваш си, че правиш, не се мисли за тъй значима...”,

съветват ме приятелите важни и укорно ме гледат - да ми мине.

„Сега пък поетеса взе че стана...”, шушукащо припяват същите.

На смях зоват ме „Деса поетеса”, оплакват се един на друг, намръщени.

За хляба, че се трудят целодневно, пък аз се рея в измеренията висши,

витая в облаците и напъпилите мисли обличам във поезия излишно.

Не пуша и не пия. Не гледам и сериали. Чистя, готвя - дано да съм успешна.

И щом заех се с нещо непознато, в очите трън забих на всички безутешно.

А кротко пиша и се забавлявам, наместо хленч и себесъжаление умряло. 

И в почуда съзерцавам алхимията на словата в поетичното им наметало.

Марми

На Таня

Самотно стискам зъби във тъгата, а ти отвъд морета си и океани.

Не мога да нехая има ли те на земята и затова мъчително лекувам рани.


Весела не съм като преди, безгрижна, когато бяхме заедно, една до друга.

И нямам сила толкова, предишна, за да надскоча липсата ти, трудна.


Да, знам. Едно цяло сме завинаги и въпреки това боли ме страшно.

И често не достигат сили да превъзмогна празното ти място.


За мене в този свят обречен, когато неразделни бяхме двете,

сега е само делник вечен и няма с кой да те заместя.


Аз и не искам до себе си, отново, душа тъй сродна да застане.

Нужна си ми само ти повторно, сега и тук, със мене да останеш.


Затуй възнамерявам твърдо и спокойно, сега и тук, във този свят огромен

една до друга пак да крачим бойно, пак двете заедно да бродим.


Марми

Пролетно...

Последни дни на зимата отвън, навяла

снеговете бурни и в нашите души.

Тъжна и протяжна, и безкрайно бяла

е тишината, опитваща се да заспи. 

Но щъркелът е вече тука, съобщиха,

във старото гнездо, ей там,отвъд.

И гушим се във дрямката си тиха, 

а пък води пробудени навън текат.

Капчуците припяват и се лее изведро.

Птиците цвърчат от радост и от страх.

Потопа втурва се от леденото си легло

И с порив мощен събужда със замах.

Капки падат от дървета и стрехи.

Потоците се пълнят и преливат. 

Навсякъде е ромон и вали.

Висулките се стапят и се скриват.

Бурно се излива зимния застой.

За кой ли път душите ни се вричат,

преродени от слънчевия зной,

никога отново да не си приличат.

Марми

Неделно утро

Усещане за зима и мирис на сняг събужда ме в ранни зори.

Прозорецът, тръпнещ от студ и от мраз, пак лее свойте сълзи.

Утринен мрак на разсъмване стеле потайна мъгла.

Чернеят дървесните клони измити, пропиващо мокри в дъжда.

Пролайват кучета глухо и ранно бучаща кола

тръгва припряно, несвързано някак, отново напук на света.

А светът иска да спи още и още в неделната топла завивка.

Да се сгуши - немърдащо, кротко, да се скрие във свойта повивка.

Забравил часовник досаден - да се отпусне в безделна игра

и да остави времето ценно да си тече просто ей тъй - на шега...

Марми

Цвете мое

Цвете мое ненагледно, ухаещо,

В дъжда на вихрите – пролетните...

Цвете мое ненагледно, омайващо,

В зноя на жаравите – летните...


Цвете мое ненагледно, упойващо,

В хладината на халите – есенните...

Цвете мое ненагледно, заспиващо,

В бурите на студовете – зимните...


Цвете мое ненагледно, разцъфнало...


Как стопляш сърцето с венчетата шарени.

Как храниш душата с уханията пъстрени.

Как носиш надеждата с багрите писани.

Как спираш дъха с цветовете си алени.


Да те открадна ли от хората недружелюбни,

за да те опазя в обичта си безкрайна,

да не боледуваш в цъфтежа си, бурен,

а да растеш кротко в свойта красива тайна.


Марми

Дни и нощи

Мои дни и нощи преплетени,

с неведома нишка тъкани и степани...

С еднаквост, в пъстра палитра, съшивани.

С безлюдност, в звънка глъчка, забърквани.

С покой, в забързана лудост, подправяни.

С тишина, в ехтяща врява, омесвани.

Къде да намеря покоя ви лунен.

Къде да срещна зноя ви слънчев.

Дали в сънищата мои, будни,

или в дните мои, осънчени...

В тежката жега на денния зной,

В лекия хлад на среднощен покой,

навярно вий сте единствено цяло,

разделено на денно и нощно начало...

Марми

Стая

Днес се чувствам малко вкисната.

Защо не знам и кой ли да ми каже.

Съвсем нормално, но неистова,

умората ме гази без пощада.

Започва се отново седмицата вяла,

Във време сиво, скучно и безплодно.

Настръхнала и сякаш недоспала

къде ли да се дяна пак, безродна...

Понякога решавам аз, за кой ли път,

веднага да се върна сред тълпата

и във завихрения хорски кръговрат

да се отдам на шемета ѝ без отплата.

Да скривам бликащата в мен различност.

Да се насилвам истинска да бъда.

За да ме приемат моите връстници.

А младите пък да не ме отпъждат.

Аз правила съм всичко туй и неведнъж.

Ала прекършена отново се завръщам

и топлия покой любовно ме обгръща -

в убежището свято на малката ми къща.

Но този пристан не е къща даже,

а стая – със реалности неистински

и цялата обсипана с безброй миражи,

наситено-тежаща с будните ми мисли.

Във ъгъла дървото бенджамин стои,

отрупано със спомените стари

от най-красивите ми и неповторими дни,

съпреживени със любимите другари.

Копнеещо синеещ екрана на компютъра

подканя ме с клавишите да тракам.

Да заредя аз свойта роля в театъра -

неутешима, пак да продължа да чакам.

Бойна, да заместя близостта отнета

и хилядите километри да премина.

За срещата със моите далечни в нета,

с нескритата надежда отново да се видим.

И после пак ранено да се свия

върху дивана, натежал от мойта мъка.

Отвъд океани, континенти и морета

да страдам и да се пренасям лека...

Марми

Моите рисунки

Върху белия лист драскам, каквото ми дойде наум.

Редя форми без име и хартията бяла отвръща.

Изпъва се, после се свива в конвулсии. Без шум.

Рисунка се ражда, обсебила моята същност. 

Онемявам в почуда от цветовете на тази дъга,

редени едно подир друго, като нашарен кордон.

В белотата на листа те плисват се в детска игра.

Живописно обагрят наоколо. Безметежен купон. 

Натрупвам повече шарки. По-малък изглежда листа.

Място не стига. Преливат цветовете и формите.

Да обуздая, опитвам, припряната цветна река,

потекла от нищото, напук сивотата и нормите.

Марми

Молитва

О, Боже мой, Ти мое упование, дари ми Твоята любов всевечна.

Напомняй ми за мойте грешки, да бъда все по-добра, все по-човечна.

И дай ми сили да Ти служа, смирено, бойно, кротко и воюващо.

Да имам дарбата аз чудесата Твои да известявам просто и вълнуващо.

О, Боже мой, Ти мое упование, дари ми Твойто опрощение безмерно.

Учи ме как човешкото детинство да надскачам без да се оплитам

във хорските приумици злощастни, във съскането на тълпата скверна.

Сочи ми как, пречистена от калните потоци, към небесата да политам.

О, Боже мой, Ти мое упование, дари ми Твоята десница блага.

Напътвай ме във мрака грозен, води ме за да не забравя - 

на Теб обрекла съм се аз във дни щастливи и във време жално.

И Твоята подкрепа търся властна, да сочиш пътя ми прощално.

Марми

Жертва

Откакто се помня на олтар жертвен принасям

в това древно, прокълнато оброчище

моите сълзи несметни, моя смях неогласян,

за да давам душа на чудовище.

Открило дъха ми на тази планета...

Впило се в мен с пипалата си жадни...

Години разплитах железни въжета,

душещи, морящи жестоко и ядно.

И досега все така. И докрая...

В мигове неизброими съсичам парчета

от неземно влечуго с отровна омая,

растящо от моята радост и мъка безчетна.

Успях ли, не зная.

Опитвам само глава да надигна,

да смъкна примката душна в безкрая.

Дишайки жадно Там да пристигна.

Марми

Пътуване

Едва ли отново ще мога да върна

на битието живеца примамлив и шарен,

защото отдавна излязох за малко да зърна

свят отвъд думи и норми направен.

И колкото повече тук се завръщам, 

тъга и копнеж се преливат във мене

по онова странно, страшно отвъдно - 

и близо, и далече в същото време. 

В дебри потайни потръпвах пленена.

Мечтаех навеки там да остана - 

в онази лукаво примамна вселена, 

но не знаех къде да пристана.

Усетих мъчително, отчайващо ясно - 

не ме пуска, процепа тесен, да мина,

понесла себе си, желаеща страстно

и любимото с мен отвъд да премине.

А оттатък - смразяваща равност,

безразлична към любов и омраза.

Място там не е за двояката ценност

разделила бита ни с вечна зараза.

Аз просто тръгнах и връщане няма.

Нищо не взимам и едва ли ще липсва.

Осъзнаване пламва и изгаря лъжата:

“Света ни реален, е един и единствен”.

Марми

Орисване

Орисница, че съм била ми казват някои ...

И всичко що изричам да се случи аз имам силата да отредя,

от любовта към тебе, а не от висотата на мощта си.

Затуй орисвам те навеки: Да бъдеш здрав, да бъдеш бодър.

Да бъдеш умен и човечен. Да бъдеш прелестен, чистосърдечен.

Справедлив да си, добър със всеки, достоен за възхита.

Да си вода във зноя и хляба тям насъщен до насита.

За премръзналите в мрака да си водач и греещ огън.

Да си баща и майка, и огнище за изгубилите си подслона.

Усмихнат, ведър и спокоен да даваш всекиму надежда.

За теб добро да казват и своите чела да свеждат

във почит древна пред благородството и мъдростта 

във Своята прослава, с които те дари Духа.

Марми

Нощ

Звездна нощ над мене тегне, непосилно.

Стаховито! Едвам удържам на безкрая

кошницата със звезди препълнена,

във небосвод от кадифе и сънищна омая.

С привкус на завивка топла, стелеща,

тази звездна пелена ме е покрила.

Дишам аз със трудност в нея, стенеща,

невъзможна да поема висшата закрила.

Мъчително побутвам завивката претежка,

нос само да подам и да подишам ведрост.

Ала премазва ме със силата си нечовешка

неустоимо тъмното ѝ покривало от безмерност.

Марми