Майчице, свята

Отнейде напъпли ме, студена, тъга. 

Дали от времето, болно, навън.

Майчице, свята, да беше до мене сега. 

Да ме подкрепяш в кошмарния сън.

Но, късно е родителска ласка да търся. 

Да лея сълзи и да моля подслон.

С тебе, майчице, свята, отърсвах се. 

Държеше ме здраво по стръмния склон.

Колко неща ти спестявах, не казвах. 

Да не преживяваш и страдаш със мен.

Но ти, майчице, свята, отгатваше. 

Усмихнато стопляше мрачния ден.

Как груба бях, понякога, с тебе. 

Мислех, лежи ми в краката, света.

Майчице, свята, ти носеше своето бреме. 

Готова да ми подадеш, скромно, ръка.

Десетилетия вече те няма на тази земя. 

А твоите думи около мене шептят.

Да знаеш, боли, и как съм сама. 

Майчице свята, пътя ти лек да е, отвъд. 

Все учеше ме, когато съм най-зле, 

само прекрасното да съзерцавам.

Себесъжалението в менe да спре. 

Майчице свята, така да живея, все обещавам.

Чувам думите ти, изговаряни от мен. 

Постъпките си преценявам, дали ще одобриш.

Майчице, свята, с теб съобразявам всеки ден. 

И сигурна съм, че отгоре, тайно, ме крепиш.

Още малко, ще рухне между нас стената. 

В незнаен миг завесите ще се стопят.

Заедно ще бъдем, майчице, единствена и свята. 

Във вечността. И никога, на кръстопът.

Марми

Навсякъде...

Отколешна мечта ми бе да тръгна по света.

Да докосвам, на прекрасната Земя, пръстта.

Хора, множество, да срещна, и отново да се уверя -

как на всички, като мен, червена е кръвта.

Как, където и да сме, завинаги, сме цяло.

Любопитни. Опознавайки живота си един на друг.

Като частици, атомни, от планетарното ни тяло.

Заедно, обвързани, безкрайно, да живеем тук.

Когато ражда се дете, навсякъде, е радост.

Когато нечии дни се свършват, навсякъде, боли.

Когато успехите достигаме, във буйна младост,

навсякъде, семейството, е гордо с нас и се весели.

В каквото и да вярваме, всички, за добро се молим.

По всяко кътче от света благовония горим.

Флагчета, молитвени, окачваме по склоновете, голи

или по-добри, надяваме се, да се преродим.

По храмове, оброчища и с жертвени огньове,

във псалмопения и танци, възхваляваме Духа.

Навсякъде, смирени, в преклонение, отколе,

от Бога просим милостта за по-добра съдба.

Навсякъде, майките, убитите си синове, оплакват.

Бедствията не ни подбират по бедност и пари.

Навсякъде, със вперен взор нагоре, хората очакват

свише, справедливост, вечна, пътя им да озари.

Заразата на болестта не различава религия и класа.

Наред коси, безжалостно, и всички ни мори.

Тръпне в ужас, покосена, цялата човешка раса.

Навсякъде. И без значение е вече от кои си ти.

Толкова сме малки, жалки, слаби, навсякъде, уви.

Страх и алчност обсебват цялото ни същество.

И ставаме, все по-дребнави, все по-зли,

мразейки различните, ние - с “божественото” потекло.

Стар, като света, е принципа: “Разделяй и владей!”

Напук вродената ни слабост, на Духа, силата, е в нас.

Извечна е повелята му: Да ни разделя, никой да не смее! 

Да се вглеждаме в това, което ни сближава. В захлас

да откриваме как над слабостта се извисяваме.

Как всеки търси своята опора - във единство. 

Навсякъде как принципи, всеобщи, отстояваме.

Как заедно сме, защитени, в планетарното роднинство. 

Нека да не спим блажено, когато някъде гори и хора гинат.

Защото, ако мечка у съседите играе своето хоро,

при нас скоро ще потропа и ние също ще загинем.

Нашата, добра, планета няма граници и е едно!

Марми

Дърво в дъжда

Лято е, а дъжд студен ме мокри. Капе тежко. Сънливо трополи

по улиците, уморени, кротки. Разходката опитва да ми развали.

Стича се в косата. По лицето ми пълзи. Немирно гъделичка ми врата.

В ризата се пъха, за да ме развесели. Подгизвам, цяла, в изливащата се вода.

Краката ми във локвите се давят. А дрехите прилепват към плътта.

Отнякъде задухва вятър. Пронизва ме, нечакано, студената вълна.

Под дъб, вековен, опитвам да се скрия, сгушена в короната му, властна, от листа.

Приисква ми се гнездото си да свия под чадъра от зелена, буйнала, коса.

Но само гръб, изстинало, опирам в кората, почерняла, от дъжда.

В животворния заслон замирам, до кости, мокра, да се изсуша.

Така опряна в ствола, дълголетен, сякаш чувствам нежна топлина.

Заедно, ведно, макар и мимолетно, усещам ясно братската ръка.

И виждам пред очите си картини на бури, зли, и пек голям;

на страшни и студени зими, в тъжната му орисия да е сам.

Небе, светкавиците да раздират; гръм, неземен, да цепи ствола му на две.

Доверено и нежно мокра буза аз опирам и с обич шепна как ми е добре.

Приятелю, от вчера аз съм, а ти от векове. И как красиво е, че все пак те намирам.

В мига, дъждовен, за нас времето ще спре. В прегръдката ти, докато ме има, аз ще се отбивам.

Ще се облягам на ствола ти, от старост, набразден. От мощните ти сокове ще черпя сила.

В мълчание ще ти разказвам как е минал моя ден. Радост и утеха, в твойта сянка, ще намирам.

Унесена във монолога със дъба, не съм усетила - дъжда е спрял.

Сетни капки цедят се през мъгла. Човек, отсреща, гледа онемял,

признателно как галя ствола на дървото и обещавам му на глас,

вече нивга да не е самотно, докато още имам да живея аз.

Марми

Ще чакам...

На навика във тихата умора, отдадени до крайности, вървим.

Блъскаме се в много хора, а в самота, извечна, все кървим.

Изтичаме до капка в суматохата и жадно търсим със очи - очи.

Загубена в океана на живота, силата, отвътре, напира да се изяви.

Случки, важни, разказвам, от сърце. Говоря ти, а ти, разсеяно, мълчиш.

Възбудено обсъждам, размахвам и ръце. Кимаш със глава, да ме впечатлиш.

Отвътре зная, че не си до мене. Уж присъстваш и си съпричастен.

Другаде си. Затънал във проблеми. Втриса ме. Самотно е. Ужасно.

С болка мислите ти чувам: “Говори си, не ми пречиш.”

Абсурд. Дано да ми се струва, че ти си тъй далечен.

Имам толкова да ти разказвам. Страстно да споделям с тебе

миговете, мои, на духовно осъзнаване. Но света, с ярост, те обсеби.

Правиш се, че ме разбираш. А погледа ти, стъклен, те издава

и всеки път по нещо в мен умира. Замлъквам. Какво друго ми остава.

И ето как със себе си говоря. Съобразявам и живота преценявам.

Нищо, че наоколо е пълно с хора. Дивя се и самотно съзерцавам... 

Ще чакам да узрееш, да натрупаш сили, да се отърсиш от хватката на битието.

Стъклото във очите да стопиш с магия, да превъзмогнеш заблудата на вековете.

Ще чакам, в мъката, усмихнат да те видя. Как ведро, в смях, заливаш се, през сълзи.

Поличбите как виждаш, недвусмислено и смело качваш стъпалата, хлъзгави.

Ще чакам да ми заговориш пламенно. Да тръпнеш, с мене, да споделяш.

Да разказваш за свойто осъзнаване. С огъня отвътре, как света, от себе си, отделяш.

Ще чакам да се усмириш. Да не реагираш, като нерв, оголен.

На себе си и всички да простиш. Вратата, пред бурята навън, с трясък, да затвориш.

Марми

Дрямка

Денят е трети, а месецът е юни. Лято е. Морето ме привиква.

С полъха на слънчевите дюни и с красотата. Бързо ще им свикна.

Малък плаж. Пясъци, пречистени. Вода, кристална, синьо-зеленикава.

Рано. Слънцето блести, отприщено. Диаманти блещукат във вълните. Приказно.

Бряг, див и девствен. Аз, отпусната. Тялото ми всеки лъч попива.

Нежни, утринни вълни ме сгушват. Хлад, морски, с трепет ме облива.

Благодат. Като че ли заспивам. Смях, детски, ромоли около мен.

Весел малчуган мидички събира. С възторг оглася слънчевия ден.

Подскача върху камъни, крайбрежни. Съкровища във водораслите намира.

В прозрачността до дъното се вглежда. Със рибите играе. Луд. Немирен.

После, шумно, пльосва се. Не спира. Пищи от радост, в пръски от вода.

Главица под повърхността завира и търси тайни, морски чудеса.

Навън излиза. Тръска със глава. Косата мокра се извива.

Пръска капчици, като роса. В пясъка, горещ, сръчно се увива.

След миг на крак е вече. Домат, червен, заръфал с глад.

В другата ръка държи геврече. Сладко хапва го, с мерак.

Очи отварям, момчето да погледна. Но никого не виждам в маранята.

Ослушвам се. Оглеждам, седнала. Съвсем сама съм в тишината.

Сънувах или ми се стори идилията, лятна, със това дете.

Докато търся да си отговоря в морето влизам, защото ме зове.

Тръпна в хладината му, дълбока. Изведнъж, в потрес осъзнавам.

Сън е. Аз съм във града. Във блока. Плаж, море, дете, спомени остават.

Задрямала съм на бюрото, в скуката. Слънцето, отвън, ме е напекло.

Водата в банята, съседска, пусната, на плаж, далечен, в сън, ме е отвлекла.

Събудено, със смях и врява, детето на семейството под нас,

миражната картина построява. Аз, възторжено, сънувам я. В захлас.

А иначе, денят е трети. Месецът е юни. Лято е. Морето не спира да ме вика. 

С полъха на слънчевите дюни, в пустота, крайбрежна, тиха.

Марми

Когато…

Когато без причина ти е мъчно, кротко се заслушай в Себе си.

Нищо, че навън е шумно, глъчно. Успокой се. Усети се. Вгледай се...

Когато тъгата, безпричинна, те залее, незнайно пръкната, защо,

и мрака в тебе, който вечно тлее, надуши, че неговото време е дошло...

Когато втриса те и тръпки те полазват и студ, безмилостно, пълзи по теб,

и черни мисли те нагазват, за Бога в Себе си спомни си по-напред.

Когато си повтаряш, че си капка в Океана и си като капка, малка и нищожна, 

усети, че в нея скрита е магията на Океана, с цялата му мощ, неземно, вложена.

Когато тръпнеш в животински страх и мислите ти в паника се блъскат,

кажи си, че си Божия частица. Със замах, извечната си Сила, събуди, нахъсено.

Когато, като че ли няма изход, повтаряй: “В Теб е Ножа, в Теб е Хляба!”

Вирни глава, повярвай истинно. Спомни си: “Ти си Бога, ти си Царя!”

Когато самотата отново те залее, напъваща отвътре в разрушение, 

накарай всичко в тебе да запее. Сам на Себе си дари миг на утешение.

Марми