Вихър

накъде ме носиш пак, ветре, самотен и търсещ игра

ех, уморих се от твоята мощ, искам за малко да спра

но ето отново ме грабваш, завихряш ме в бурна съдба,

и нехаеш, може по пътя да се изгубя, дори да умра

докога тъй властно ще ме крадеш от тази земя

и с въртежи, до лудост, ще ме смайваш, не на шега

все още от ужас потръпвам, понесена с твоите крила

и очите, съзерцаващи свише, отронват жална сълза

но ти я издухваш без да знаеш колко тъжа

и ме оставяш без чувства, завихрена грубо в мига

все по-нагоре ме тласкаш, докога все така

и страшно е, тъй далече от всичко, оставам сама 

въртиш наоколо, скоростно, всякакви земни неща

и с тътен бучиш, ветре, всичко в мен оглуша

в миг отнейде властно пробива си път, светлина

и сякаш наоколо стихва, ей тъй, занемя

сега укротено ме галиш, като в любовна игра

и шепнеш съновно, че сме си дошли у дома 

Марми

Годината от календара

На декември, вятър бурен, пак

отвя дните, сетни, в календара.

И като всевластен, древен маг 

замисли, на повторението, кошмара.

Отново ще разбуни зимни хали,

после малко слънце ще покаже.

В лед ще ни скове и без да жали

тлеещия дъх, безмилостно, ще смаже.

Отново ще полъхне с пролетни талази.

Ще възкреси, за кой ли път, живота.

Пороите ще доведе и ще прегази,

покълналите, стръкове с охота.

Отново ще е зноен, жарък, врящ.

Напорите му във пепел ще превърнат

летния покой на всеки, спящ,

в леност и безвремие обгърнат.

Отново ще завихри облаци, нашарени,

от крехка шума и есенни листа.

Плодове, презрели, от бурята попарени 

ще паднат, гнили, на пороя във калта.

Отново на декември дните, сетни, пак

ще духне, бурно и без жал, без мяра.

Отново могъщия, всевластен, древен маг 

ще прелисти годината от календара.

Марми

Когато...

когато всяка сутрин новините те убиват

и вечер лягаш с агресия и тъпота

когато с фалшивите идеали те опиват

и нарочно те въвличат в грозота

когато ежедневно красотата скриват

и ти внушават само мерзостта

когато с лесните печалби те промиват

и те примамват в пошлостта

когато болката множат за да те сриват

и падаш сам във пропастта

когато в страх душата ти извиват

и за утре на децата ти за участта

когато божественото в тебе свиват

и насъщния ти оправдава подлостта

тогава събуди се от тленната горчилка

че си венеца на творението помни 

изплувай над гнусната мътилка

и се открий отново да това си ти

тогава погледни там долу всичко гние

самоубийствено и в край предречен

и ако чуеш някой от болката да вие

поеми ръката му защото си човечен

тогава и той ще види ада на земята

в примките на аза нечия душа залутана 

ше вдигне и ще я извади от блатата

и ще измъкне други от сградата порутена

тогава отърсени от преходните страсти

ще се слеем с тихата магия на живота

и без тиранията на измислените власти

в бъдните си дни ще влизаме с охота

Марми

Стихия

вълни - стоварват тежка мощ

на бряг, незнаен

неспирно, всяка тъмна нощ

мрак - остри гребени проблясват

на дантели, ярки, бели

разпилени, притихват и угасват

грохот - с безвремие обречен

на тътен, страховит и див

от халите пришпорен, безконечен

пръски – провлачено се стичат

на струйки, хлад и мокрота

на бликнали сълзи приличат

солено – наситено горчи

на вкус, море и океан 

гърчат се талази, въздуха ечи

стихия – сливане със вечността

на всемира, в ритъма 

буря и необятна пустота

Марми

Огън ми е нужен

Огън ми е нужен, да запаля.

Вътре в мен, покоя, да подгрея.

Леда, който ме поваля,

да стопя и с него да полея

жадната, за пориви, душа.

С пламъци да я захраня.

Скритите стени да разруша.

Висините си, от набези, да браня.

Огън ми е нужен, да запаля.

Той, кротко, да се разгори.

С пламъка, ръцете си, да галя.

Съществото ми да го боготвори.

Олтар за него искам да извая,

скътан, тайно, от халите навън.

Да вдишвам благовонната омая.

Живота ми да е като насън.

Огън ми е нужен, да запаля,

който да гори във вечността.

За нищо земно да не жаля,

стоплена, дори в безкрайността.

Марми

Кипеж

надежда път и светлина

посока избор и примамки

водовъртеж сал и мрачина

пояс удавници и сламки

скок бездна и късмет

живот ужас и начало

падове препънки и напред

ляво дясно и махало

планове илюзия и сън

лагуна плаж и планина

будност втурване и вън

бяг галоп и хладина

работа години и почивка 

ропот стоп и пустота

умора мъдрост и усмивка

поука жал и вечността 

Марми

Пролетни дарове

Отново пролет, блага, се задава.

И неудържимо, пак, топи снега.

Южен полъх, щъркели, довява.

Сънят отмина. Будим се, сега.

За кой ли път, надежда, ми дарява пролетта.

Как силно искам, отвътре, да запея.

Да отмия пластове от, зимната, тъга.

Безстрашна, в облаци, да се зарея.

Опиянена, да помахам със ръка.

За кой ли път, мечти, ми носи пролетта.

Да вдишам, на кокичетата, аромата.

На зюмбюли с прелестните цветове

да освежа и напоя душата.

Жаждата да утоля, сякаш е от векове. 

За кой ли път, живот, ми вдъхва пролетта.

Да хукна по баирите, дъждовни.

Мокрите дървета, с напъпилите цветове,

да поздравя. Сухите треви, гальовно,

да лаская, скосени от, ледни, ветрове.

За кой ли път, сила, ми прелива пролетта.

Да съзерцавам птици как се възвисяват.

Как пеят за възхвала на страстта.

За нов живот гнезда как обновяват.

Възродени, на Създателя, от милостта.

За кой ли път, посока, ми чертае пролетта.

Марми