Хора, търся…Тук

Улици безкрайни, някак нетипични. 

Вървя и търся открехната врата.

Взирам се в табелки, с имена мистични.

Хора, търся да намеря. Тук.

А защо всичко тъне в самота?

Прозорци, слепи. Чак да те побият тръпки.

Като втренчени очи. Без капка светлина.

Отвътре, като че потропват стъпки.

Дали хората ги няма вече, тук,

че потънало е всичко в мрачина?

Покриви, прихлупени, с накацали комини.

Килнати, от старост, на една страна.

Устремени, някога, към небесата, сини.

Жалко. Хора са живели. Тук.

А сега са на изгаснали огнища, пепелта. 

Дворове със огради, черни. От влага напоени.

Изсъхнала, прекършена трева.

Улуците - пробити. От ръждата, набраздени.

Отдавна имало е хора. Тук.

Мъртвило е сега. И вее хладна пустота.

Камъни, нападали, свлекли се от някой зид.

Затиснати. Замрели на купчини.

Белези. От хора. Ала вече те са мит.

И кой сега огнищата ще пали? Тук.

Покой. Забвение и тишина. С години.

Марми

Сънуване

Когато нощ се спусне, в тъмнота,

и клепачите тежат, в умора и тъга,

в сънуването влизам от задната врата.

Света, отвъден, подава ми ръка.

Зад себе си оставям денната река.

И съм будна за живот от другата страна.

Докато тялото ми спи отпуснато така,

скрития ми Аз се вихри в тишина.

Във филми, цветни, като главна героиня,

безупречно играя роли, свише, отредени.

В сюжети странни, нелогични и без име.

В съпричастност. И мисли, споделени.

Не стъпвам по земята. Рея се без страх.

А наоколо е пълно с разни хора.

Усмихват се, шегуват се през смях.

Минава време без никаква умора.

Нещо обясняват. И говорят ли, говорят.

Аз, незнайно как, ясно ги разбирам.

Общуват премерено и кротко. Без да спорят.

В безмълвие, до тях, спокойствие намирам.

И вдишвам волност до самозабрава.

Без въпроси. Защото всичко плува в яснота.

Къпя се в познание. И е като на забава.

И няма полюси. А има само острота.

Унесена в безвремието на друга честота,

нещо безмилостно и рязко ме събужда.

Навън, неумолимо, пристъпва утринта.

Защо се върнах? Дали за някой в нужда?

Марми

Скитница

Кажи къде да спра за мъничко покой?

Съмнения напъплят ден след ден.

Подслон си търся, като в летен зной.

Искам да се скрия. Но навътре. В мен.

Къде, кажи ми, мислите да разтоваря?

На пуста гара ли, с вагони, причудливи?

Как да спра със себе си да разговарям -

да се изоставя на перона ли - с релсите, ръждиви?

И ако отново въпросите започнат да напират,

покажи ми кой ли път сега да хвана?

В неведоми посоки запрати ме. Да не ме намират.

В себе си да се усетя. И да излекувам тази рана.

В нощния покой, когато страховете ми се будят,

кажи къде да скрия умореното си тяло?

Като котка с мишка мрака с мен играе. И се чудя,

жива ли ще се събудя от душното му покривало.

Кажи ми нещо. Тук ли си? Или съм пак сама?

Но, моля те, прости. Не знам защо те питам.

Явно е, че само монолог има в нашата игра. 

И без посока, в себе си, залутана, ще скитам.

Марми