В подножието на вулкан

Живея в подножието на вулкан.

В неговата честота. И с всеки негов дъх.

Няма отдих. Няма миг, проспан.

Нащрек. В очакване на, тровещия, лъх.

В подножието на вулкан няма свобода.

Обсебва с безсмъртния си ритъм.

С огън, с тътен, с мощ  духа ми облада.

Поробена забравих, волно, да се скитам.

Безпаметно линея в отровния му дим.

В подножието на вулкана е мъртвило.

Обезличена. В жълтеникав серен грим.

Страх и отвращение тялото ми е попило.

Отчаяно си търся въздух. Мъничко покой.

Бягство от погледа му. Жарък. Вечен.

В подножието на вулкан всичко е "под строй". 

Всеки полет на духа, фатално, е обречен.

Нощем. Конвулсиите дълбоко спят.

Моля се. В очакване. Тревожно.

Води да плиснат. И да ме спасят. 

От подножието на вулкана. Неотложно. 

Да ме удавят в бурната си хладина,

лудо втурнати към океана. Необятен.

Пепелта, в мене, да заситят. С ведрина.

На ритъм, нов, да ме настроят. Всеобхватен.

Тогава вулкана ще изригне. Диво. Бясно.

Грохотно ще моли за тръпката от древния ми страх. 

Огнени потоци ще ме дирят. В процепи. На тясно.

Но вече няма да съм там. Ще викна: ”Аз се отървах!”.

Марми

Залудо

Залудо се будим. Пъплим в самота.

Свикваме дори, наум, да пеем.

Непростимо е. Дори е срамота.

Без път и без посока да живеем.

Залудо  срещаме се с хора. Простота.

Мъчим се от страстите им да си влеем.

Насилваме се в търсене на красота.

Едва ли вярваме, че ще успеем.

Залудо говорим. Отсреща - глухота.

Абсурдно. Но понякога се смеем

на  завладяващата, всичко, тъпота.

С надежда, скорошно, да изтрезнеем.

Залудо измисляме си обич. Сивота.

Пак липси. За какво ли да копнеем.

Дни, блудкави на вкус. Без острота.

Няма съпричастност. И немеем.

Залудо опитваме. И търсим пълнота.

Съчиняваме си тежки драми. И лелеем

блянове за приказни герои. Топлота.

Затваряме се в себе си. За да се реем.

Марми

Дали...?

Отново сезонното, безкрайно, повторение,

за тебе, оказва се, досадна тъпота.

А то прелива с, нечувано, търпение.

Дали си забелязал великата игра?

Отчиташ, само, времето навън.

Валят ли дъждове? Или пък слънце грее?

Дали, грохотно, небето стряска те насън?

Дали вятър ще бушува и всичко ще немее? 

Прибираш-вадиш дрехите. Ритмично.

С безпокойство, прогнозите, следиш.

Така живееш. Предвидимо. Схематично. 

Всичко се повтаря. На какво да се дивиш?

Дали ще ти е странно, ако си призная: 

в мъглата, плъзнала, съзирам красота;

сланата, с тръпка ледена, потапя ме в омая;

а дъжда, пороен, ме облива с топлота...?

Ще ти е странно ли да разбереш 

как листопада, шарен, ме пленява?

Но без страха, че ще умреш

със зимата. И живота ти изтлява....

И знам, че все по-странна ставам,

когато ме издебваш в лятна нощ

как жадно, звездите, съзерцавам.

И, отдадена, попивам необятната им мощ...

Дали приемаш странната ми сила,

да не позволя безмисленото кречетало

на приумиците, хорски, да ме смила?

А в покой да следвам своето начало...

Отново спрели сме на прага на сезоните. 

Нестабилно. Като в човешките души.

Дали, отново, ще градя подслона? И колоните?

Защото, нещо в тебе, напира да ги разруши.

Но аз, обаче, снежинките ще чакам.

Ще се вглеждам в нежната им простота.

Ще зъзна, с благослов, на зимата във мрака.

И ще търся, пак, във всичко красота.

Знам. Странна съм. И ще си остана.

Дали ти някога ще свикнеш с мен, така?

Все опитвам, малките неща, да схвана,

а те, наоколо, с охота, подават ми ръка.

Марми

Време е…

Наситих очите си със светлина.

С взиране наоколо и в ширина.

С копнеж по бляскавата далнина. 

С жар върху безкрайна равнина.

Време е за малко тъмнина.

Наситих си слуха със звуци.

С ромона в дъждовните улуци.

С тропота на старите каруци.

С думи, свити, като във юмруци.

Време е за малко тишина.

Наситих си душата със емоции.

С падове и висини. С отскоци.

С повтарящи се, ненаучени, уроци.

С чувства, струящи, на потоци.

Време е, за малко, да се спра.

Да се потопя отново в тъмнина.

Да се отдам на целебна тишина.

Да се усетя цялостна. И да се спра.

Време е…

Марми

Идоли

Идолите, на които служих цял живот,

с един замах и бясно, изпочупвам.

И свалям безжалостния им хомот.

Останките им, на грамада, струпвам.

Първо подкосявам им краката.

За да клекнат и да станат малки.

Оставям им, отгоре, да стои главата.

Да се виждат как са паднали. И как са жалки.

Да виждат как са тленни. Като мене.

Че от моя дъх зависят, само. Да ги има.

Тъй дълго им се подарявах. Стенех.

Вегетирах в страх. Като през зима.

Заситя ли се с падналото им величие,

на ситно ще ги натроша. Подобно прах.

Ще ги приготвя за небитието. Ничиe.

И изворна вода ще плисна върху тях.

Ще призова, халите, да се извият. Бурни.

Порои да отмият, тежката, следа в пръстта.

В тяхна памет няма да оставя, мъртви, урни. 

Семена ще пръсна. На милиони шарени цветя. 

Ще се радвам на растежа. Тих и мимолетен.

С грижа и любов сезоните ще срещам.

Ще дишам заедно с живота. Разноцветен.

И волната му свежест, до края, ще усещам.

Марми

Хора, търся…Тук

Улици безкрайни, някак нетипични. 

Вървя и търся открехната врата.

Взирам се в табелки, с имена мистични.

Хора, търся да намеря. Тук.

А защо всичко тъне в самота?

Прозорци, слепи. Чак да те побият тръпки.

Като втренчени очи. Без капка светлина.

Отвътре, като че потропват стъпки.

Дали хората ги няма вече, тук,

че потънало е всичко в мрачина?

Покриви, прихлупени, с накацали комини.

Килнати, от старост, на една страна.

Устремени, някога, към небесата, сини.

Жалко. Хора са живели. Тук.

А сега са на изгаснали огнища, пепелта. 

Дворове със огради, черни. От влага напоени.

Изсъхнала, прекършена трева.

Улуците - пробити. От ръждата, набраздени.

Отдавна имало е хора. Тук.

Мъртвило е сега. И вее хладна пустота.

Камъни, нападали, свлекли се от някой зид.

Затиснати. Замрели на купчини.

Белези. От хора. Ала вече те са мит.

И кой сега огнищата ще пали? Тук.

Покой. Забвение и тишина. С години.

Марми

Сънуване

Когато нощ се спусне, в тъмнота,

и клепачите тежат, в умора и тъга,

в сънуването влизам от задната врата.

Света, отвъден, подава ми ръка.

Зад себе си оставям денната река.

И съм будна за живот от другата страна.

Докато тялото ми спи отпуснато така,

скрития ми Аз се вихри в тишина.

Във филми, цветни, като главна героиня,

безупречно играя роли, свише, отредени.

В сюжети странни, нелогични и без име.

В съпричастност. И мисли, споделени.

Не стъпвам по земята. Рея се без страх.

А наоколо е пълно с разни хора.

Усмихват се, шегуват се през смях.

Минава време без никаква умора.

Нещо обясняват. И говорят ли, говорят.

Аз, незнайно как, ясно ги разбирам.

Общуват премерено и кротко. Без да спорят.

В безмълвие, до тях, спокойствие намирам.

И вдишвам волност до самозабрава.

Без въпроси. Защото всичко плува в яснота.

Къпя се в познание. И е като на забава.

И няма полюси. А има само острота.

Унесена в безвремието на друга честота,

нещо безмилостно и рязко ме събужда.

Навън, неумолимо, пристъпва утринта.

Защо се върнах? Дали за някой в нужда?

Марми

Скитница

Кажи къде да спра за мъничко покой?

Съмнения напъплят ден след ден.

Подслон си търся, като в летен зной.

Искам да се скрия. Но навътре. В мен.

Къде, кажи ми, мислите да разтоваря?

На пуста гара ли, с вагони, причудливи?

Как да спра със себе си да разговарям -

да се изоставя на перона ли - с релсите, ръждиви?

И ако отново въпросите започнат да напират,

покажи ми кой ли път сега да хвана?

В неведоми посоки запрати ме. Да не ме намират.

В себе си да се усетя. И да излекувам тази рана.

В нощния покой, когато страховете ми се будят,

кажи къде да скрия умореното си тяло?

Като котка с мишка мрака с мен играе. И се чудя,

жива ли ще се събудя от душното му покривало.

Кажи ми нещо. Тук ли си? Или съм пак сама?

Но, моля те, прости. Не знам защо те питам.

Явно е, че само монолог има в нашата игра. 

И без посока, в себе си, залутана, ще скитам.

Марми

Странно…

Странно е, наоколо да има хора.

А да ти липсва топлина.

Странно е без сродната душа.

Да вегетираш във света.

Странно е във самота.

Странно е затъването в пустота.

В драмите, е странно, да участваш, сменни.

В роли главни. И второстепенни.

Да си въобразяваш, че сме ценни.

И да забравяш, че сме тленни.

Странно е да плуваш във омая.

Да си мислиш, че си част от рая.

Странно е, когато за последно, в края.

Проектираш филма си. В безкрая.

Странно е, да осъзнаеш, като че ли още ранно:

“Наоколо е празнота”. И става все по-странно…

Марми

Луда пролет

Люляци, разцъфнали, пролет обещали.

От дъжд, проливен, мокро, натежали.

Дръвчета, плахо, цветчетата подали.

Потрепващи и ветровито изстудяли.

Трева, зелена, напук на втурнатите хали.

Избуяла. Крехките жълтурчета не жали.

Среднощен сняг, коварно, покривите гали.

Безжалостно прекършва цветовете, ранозряли.

Сгушени от студ. Отново. Ама на шега ли?

Вятър, ледовит, с бурята отвръща. Не. Едва ли. 

Нечакан мраз огнищата, отново, пали.

Луда пролет е това. За жалост, без похвали.

Марми

Пътища

Знаел ли си как жадувам пътища.

Да са протяжни и необозрими.

Чувал ли си, че сънувам пътища.

Като развити ролки. През пустини.

Казвала ли съм, че по пътища жадувам

веднага да потеглям. Мигновено.

Да сънувам, без посока как отплувам.

И дългосрочно да е. Непременно.

Прозираш ли как жаждата за пътища,

съдбовно и неумолимо ме обсебва.

И как в сънищата търся пътища.

Не мога да се спра. И да се погребвам.

И ако ти кажа, че съм жадна,

знай, че пътища ми трябват. Страстно.

И ако вода сънувам, хладна,

нов път ме вика. Повелява. Властно.

Не се надявай жаждата ми да отмине.

Частица от съществото ми е тя.

Нито в сънищата пътища да ме подминат.

Знай. Аз вечно и неуморно ще летя.

Няма да се спра пътищата да жадувам.

И корени, навеки, няма да пусна в пепелта.

Няма да се спра пътищата да сънувам.

От път във път ще се слея с вечността.

Марми

Хей, човече! Хайде да отпуснем!

Хладен повей ме полазва. Втриса ме. Като от мраз.

Пролетта цветя показва. Творението е във захлас.

Защо се чувствам тъй ужасно в този чуден ден?

Пак ли ще ме гледаш, страшно? Отново с взора си, студен?

За жалост, знам. Няма да се смее красивото ти, уж, лице.

И пак, безпокойство, ще посеят, кръстосаните ти ръце.

Отново ще си недоволен. От себе си и от света.

Ще тръпнеш, като нерв, оголен. Че си пропуснал, толкова, неща.

Ще се страхуваш да се смееш. За да не страдаш след това.

Пак в радостта ще онемееш. В очакване на новата тъга.

Хей, човече! Хайде да отпуснем! Да оживим сетните си дни!

По пътищата да се впуснем! Да си опростим старите вини!

Няма да сме вечно, двамата, на тази, приказна, Земя.

Да постоплим, здраво хванати, зимата на възрастта!

Марми