Към тебе

Не си въобразявай, че вече ме познаваш.

Защото помниш ме отдавна, отпреди.

Ти никога не си опитвал сметка да си даваш, 

че се променям, докато живота си върви.

Приравняваш ме към твоите представи.

На тесните полици, прашни, ме редиш.

Насила ме напъхваш по рафтовете, стари.

За промяната ми, сляп. Без да се съобразиш.

Искаш да съм, каквато помниш ме, отдавна.

Да видиш, че съм нова, трябва да се промениш.

Сприхава и страстна, отчайващо емоционална.

Това е минало и се налага да се примириш.

Искаш да ме обясниш със старите понятия.

Небесния ми полет, завинаги, да приземиш.

Надяваш се, че пак ще стихна в твоите обятия,

като ранено пиле. И ти отново ще ме утешиш.

Да, аз може, за кой ли път, да падна отвисоко.

Но не вярвам да е тъй болезнено, като преди.

Претръпнали са раните ми, отворени широко.

И алената кръв, от мене, е спряла да шурти.

Достатъчно ранявана съм в летежа си, висок.

Но от години с болката не се отъждествявам.

С благодарност я приемам за поредния урок.

Правото на този избор, с гордост, отстоявам.

Сега съм, за кой ли път, отново приземена.

Мисли, черни, ме напъплят и болките пълзят.

На тебе ти изглеждам надута и отдалечена.

А немощно събирам сили и сълзите ми текат.

Смирено ти се моля, опитай се да ме приемеш.

Недей воюва, непрекъснато, ожесточено, с мен.

Неразбирането, между нас, ще се размие с времето.

И скоро безмисления спор ще бъде заличен.

А дотогава ще се подготвям за поредния отскок.

Като Духа. В бутилката, отново, няма да се върна.

Навътре в мене ще се целя в копнежа си, дълбок.

Назад, за “сбогом”, само, без жал, ще се обърна.

Марми

Къщичке, любима

Когато се завръщам, отдалече, вкъщи,

на нов пристан, сякаш, се закотвям.

И нищо вече не изглежда да е същото.

Защото в самотата, тежка, се е кротнало.

Когато мен ме няма, там, на мойто място,

залутана по пътищата, светски и загубена,

Духа-пазител страда, изоставен. И усеща ясно,

че, някак си, завинаги съм се погубила...

Прага на дома, неуверено, пристъпвам.

Тишината, в лицето, ме прострелва.

Спирам. Отчуждена. Цялата потръпвам.

Кой ли, зад вратата, в мене се прицелва?

Влизам и се опитвам да приседна.

Усещам, нечие присъствие, незримо.

Духа, домашен, ли зорко ме погледна,

пазителя ми, свише, бдящ, неуловимо?

Уморена от пътища, навалица, коли,

багажа строполявам, където ми попадне.

Учудено се питам, аз бях ли тук, преди?

Но в миг усещам колко ми е гладно.

Похапвам нещо и глътвам мъничко вода.

Щорите отварям, да блесне ярка светлина.

Мигом потъвам, трайно, в красотата у дома.

И ето, че Духа-пазител подава ми ръка.

Върнах се при тебе, къщичке, любима.

Поскитах се на воля, втренчена в света.

Прекрасно е, че в пек и бури теб те има.

Че пътищата бяха кратки, като на шега.

На топло, ще съм, в дъждове, поройни,

в зимни студове. Докато, отново, се подгоня.

И света, пак, ме призове. И като птица, пойна,

 литна надалеч. Да срещна новите сезони.

Но вечно при тебе ще се връщам. За отмора.

Като приятел, стар, невиждан, почти, от векове.

Ти си ми подслона от врявата на хилядите хора.

Духа-пазител, къщичке, любима, безспир ще ме зове.

Марми

Като водата

Приемаш ме естествено. Като водата.

Пускаш кранчето и тя потича.

Като че ли длъжник ти е земята.

Не я пестиш. Ей тъй си се изтича...

Защото мислиш си, че има много 

вода, шуртяща и за разпиляване.

Ненужно и безпаметно изтекла. Скоро,

без вода ще си на зазоряване.

Докато усетиш ще се промени картината.

Ще ти е празен делника без тихото присъствие

на близкия, живял в мълчание, необозримо.

Ще забележиш, че нещо, простичко, отсъства. 

И водата в кранчето ще спре.

И мене вече няма да ме има.

В спомени ще тънеш с векове.

Сигурно ще шепнеш и: “Любима!”

Но не е нужно. Спри. Не се хаби.

Когато имаше вода във изобилие,

все тъжен беше. Сега недей скърби.

Не се дави в ненужната идилия.

И ако някога останеш по-свободен,

и тези редове решиш да прочетеш,

недей плачи. Недей да бъдеш старомоден.

Ако искаш, скромно, да ме почетеш,

кранчето пусни и за последно усети водата.

Тя нежно ще те гали по ръцете, по лицето.

Наместо мойта ласка, ще се стича по косата,

преди да спре със своя бяг в небитието.

Отпий и глътка. Отдай се на вкуса, незабравим.

Виж капките, блещукащи, на светлината.

Спомни си как казвах, че не бива да тъжим.

И за твоя Водолей разлей малко на земята.

Марми

Съвет, "случаен"

Във вихъра от цикли с безумие препускаме.

Отскубваме се от един. Във въртежите на нов, се впускаме.

С писъка, новорожден, за първия си цикъл дъх поемаме.

Оттам с любов и грижа, всеотдайно, ни напъхват в схемата.

В сезоните, стремглаво, влизаме-излизаме.

Бързаме и само дрехите си сменяме. Изкризваме.

Довчера - в скуката на осем часа. Зад бюрото.

Днес - в ритъма на лятното безделие. И във леглото.

Преди години, макар и не така отдавна,

човек, "случаен", съвет ми даде да избягвам

за дълго да се застоявам и удобно да се разполагам

в ситуации, отиграни и заучени. И че трябва да се стягам,

комфортно ли ми стане някъде, да хукна и да се спасявам.

От удобството на навика, незабавно, да се отървавам. 

Но има цикли, от които не можеш, просто, да си тръгнеш.

Обвързан с дълг и чувства, безстрастно, гърба си да обърнеш.

Тогава, каза ми човека, движи се непрекъснато.

Премествай си позицията. Живей, съзнателно, откъснато.

Застоиш ли се на място, по някаква причина,

времето ще те облита и ще отминава. Година след година.

Няма да усетиш как житейския ти цикъл е изтекъл.

А ти си още там. В положението, на което си се врекъл.

И аз понеже, засега, родината си не мога да сменя,

а за избора си на партньор, въобще, не се виня,

възнамерявам гледната си точка да променям.

С пътуване, наяве и насън, ежедневното да сменям. 

За малко да влизам в цикли с друга честота.

Да се наслаждавам, набързо, на нови чудеса.

И да не забравям позицията, от която съм дошла.

За да мога, уморено и за кратко, да се връщам у дома.

Марми