Боли…

Излез навън. Хукни веднага. Въздух, свеж, широко преглътни.

Когато гърлото те стяга и страшно много те боли...

И плаче ти се стонно. Излез навън и поеми

от врявата на хората. Какво от туй, че те боли...

Ходи на срещи и общувай. Усмихвай се. Насила говори.

В стихията на болката, кротувай. И пак ще те боли...

Глава вдигни и не настръхвай. Прави се, че си същ, като преди.

С живот, набързо, се надъхвай. Не спира да боли...

Сам. Наоколо гъмжи от хора. Шумотевица. Тътен и коли.

Стоиш в тълпата, неуморна. Колко силно те боли...

Търсиш някъде да седнеш. На масата, уви, си само ти.

С кафето. Никой във съседство. Все повече боли...

Не помага разходката, насилена. Отвътре жал надига се, гори.

Наум шепнеш си, молитвено: “О, Боже, нека да не ме боли!”

Ненадейно, по крака ти, нещо леко. Опашка, мека, суче и върти.

Бездомно пале търси си, Човека. Погалваш го. По-слабо те боли...

Дружелюбно, лапа ти подава. Харесва те. Не може да се усмири.

Приятелство, завинаги, предлага. Гушваш го. Заплакваш. Вече не боли. 

Марми

Земетресение

В миг най-обикновен - денем или нощем - 

снага надига за момент, земята, чудовищно и мощно.

Живота - подреден по твоя вкус. Обагрен с преживелици безброй.

Внезапно, силен земен трус те разлюлява с тътен и със вой.

Пристанът ти се разклаща. Дрънчи посудата във шкафа.

Лампите, люлеещи се, хващаш. В паника отсреща някой маха.

Сърцето - в първобитен страх. Ума - отказва да работи.

Краката - подкосени от уплаха. Срив на очертаните посоки.

При децата, първо. За да ги опазиш. Без суета... По пижама и пантофи...

Хукваш, за да не загазиш и молиш се с негласни строфи,

отдолу да се спре да клати. Миговете - часове изглеждат.

Съседите прииждат, непознати. Загрижено в очите се поглеждат.

Търсят ужаса да споделят със теб. Няма повече сърдити и напатени.

Сега съседът най-после е СЪСЕД, но, още под краката ти се клати.

Новини? Колко и къде се случва? С телефона връзка няма. Блокаж.

По колите радио се включва. Плъзват коментарите, завчас.

Тука... Там е... “Рихтер” се повтаря със тревога от уста в уста.

Овладян, един, мъдро проговаря: “Да си ходим, хора. Земетръса спря.”

Бързаш. Проверяваш има ли ранени. Колко са убитите. А разрушенията…?

Въздъхваш: “Добре че сме отдалечени.” На километри - пожари, наводнения.

Вцепенен от новините, страшни: “Да пази Господ!”, шепнеш смело.

В потрес си от разрушенията, прашни. Телата вадят. И случайно оцелели.

Замлъкнали са всички вкъщи. В равносметка са изпаднали.

Как смъртно уязвими всъщност сме. Иначе - велики. Даже - нагли.

Казваш си: “Защо трябва да се случи? За да разбера същината на живота?”

В играта, без остатък, включен, трудно можеш да прозреш урока.

Щом е време нещо да научиш, един замах отменя скуката.

Тръпнещ, в живота да се включиш, земетресение ще ти даде поуката.

Ала поуката, за огромно съжаление, с курбан човешки се заплаща.

Дали ще се научим на смирение и то само, когато земята се заклаща?

Марми

Защо не ми звъниш, приятелю?

Защо не ми звъниш, приятелю?

Не се моля за внимание. Не искам да досаждам. 

Оттеглен си на разстояние. В забрава се обграждаш.

Защо не ми звъниш, приятелю?

Помнеше ме от дете. С коса във плитки, сресана.

Спомени. Живота ни ги взе. Сега състоянието е есенно.

Защо не ми звъниш, приятелю?

Дълго бяхме разделени. По свои пътища вървяхме.

С други хора, приобщени, зрелите години изживяхме.

Защо не ми звъниш, приятелю?

Ден, един, срещна ни отново. Едва се разпознахме.

Годините живяхме, неуморно. Неразделни бяхме.

Защо не ми звъниш, приятелю?

Знам, че с работа зает си. Но все иска ми се, на шега, 

да ме попиташ: “Ей, къде си?” Аз сълзите ще преглътна, в самота.

Защо не ми звъниш, приятелю?

За да ти кажа колко ме души. Искам на някого да се облегна.

Как моя свят със шемет се руши. Как гърлото ми с вик е стегнато.

Защо не ми звъниш, приятелю?

Обиден си за нещо, явно. В ежедневието, забързан.

Решил си, че ме няма. И с мен не си обвързан.

Защо не ми звъниш, приятелю?

Ден и нощ те чакам. Обади се. Ще ти кажа: “Всичко е наред.”

Не ще те притеснявам. Усмихни се. С тъгата си ще продължа напред.

Защо не ми звъниш, приятелю?

Звънни все пак. Докато ме има. Докато все още съм ти в мислите. 

Утре, с някой влак, ще си замина. И с болка ще усетиш липсата ми.

Марми

Искам този глъч да чувам

Крякат жаби с пълна мощ в блатото, преливащо, отсреща.

Шумни и бъбриви – нощем, за пролетта, напъпила, ме сещат.

С цяло гърло се дерат, гърголят. Играят, майсторски, със звуците.

Яростно се карат или спорят за женски в калното мочурище.

В среднощната гълчава славей, благородно, се намесва.

Любимата зове, припява, прехласнал се от свойта песен.

И други твари, песнопойни, в какофонията пригласят.

Тук-там сова тъжна, стонно, мрак в мелодията внася.

Храсталакa странно прошумява. Ято прилепи, с невидими крила,

в стария хамбар се приютява. Полъхно се вплитат в моята коса.

Кучето пролайва, за респект. Лениво, сънно и по навик.

Минава люшкащ се съсед, прекалил с чашка за „Наздраве!”

Пукат и потропват старите греди. Отпускат се от зимната скованост.

Чакат топло слънце да ги зареди - спасение от влажната им старост.

Луната, насмешлива, с рогчета извити, бди и надзирава нощния живот.

За всички твари, денем скрити, магически орисва и вещае полет нов.

Купонa, шумен, трае цяла нощ. Но вече зазорява се.

Петела, герест, с цялата си мощ, на изгрева, покланя се.

Започва химна, достолепен, царствен. За слънцето и неговата добрина.

Кълвача в изблика си, дарствен, здраво бие дървесната кора.

Цвърчат, жужат и песнопеят всички животинки, дневни.

Измъчената ми душа се смее от благодатните им трели.

Искам този глъч да чувам. Не хорски крясък, клаксон на кола.

Искам тази прелест да сънувам, докато, принудена, живея във града.

Марми

Вярвам в чудеса

Помня как исках да пътувам. Езици, чужди, неуморно учех.

Страни не спирах да бленувам, за да избягам от живота скучен.

Света принадлежи ми, мислех. Всяко кътче от Земята е и мое.

Географския атлас прелиствах, в очакване годините на зноя -

сама да взимам своите решения - къде пристана си да разгърна.

И на младостта виденията, в достижимост да превърна.

Неусетно, от мечти, обсебена, на място аз останах, закована -

там, където бях отгледана. Като, че ли във примка, хваната.

Дойдоха времена без граници - тълпите хорски да се местят.

На гръб понесли тежки раници - света във разкази да вместват.

Пътувах и аз по световете, пищни. Дори океана, бурен, прелетях.

Но с порива на цъфналите вишни, на пътя, устрема отново осъзнах.

В прозореца ми се е ширнало небе. Облаците плуват без препятствие.

Пътешественика в мен напира и зове, нанякъде да литна, в миг, от щастие.

Вратите вече са отворени. Но все има нещо да ме спре.

Кротко заблазявайки на хората, не спирам да жадувам за море;

за планини високи, за пустини; за вечен мраз и снежна белота;

за неотразими островни картини. Да плувам бързо, с лодка, по река,

огромна, с прилив див и буен. В джунглата, прехласнато, да спра.

Извиращи от висини потоци, руйни, да ме охлаждат с ледена вода.

Позабравих се в желанията. Напразно. Добре ще бъде да се отрезвя.

Стига съзерцавах облаците, жадно. С внимание ТВ-то ще удостоя.

Ще гледам красотите от екрана, впила се с копнеж в света.

Дори безплатно, виртуално, на стрийт вю-то ще се насладя.

„Жалко е, така живота да минава.” Съветвате ме със тъга.

Възможността, която ми остава е вярата във чудеса.

Един ден, и без съмнения, на влака или в самолет ще се кача.

Без трудности и притеснения, видяното в съня ще посетя.

Марми

Хора, мили, спрете се!

Пустеят къщите, порутени. Пътища, забравени, със дупки зеят.

Ниви - незасяти и захлупени. Неприпалвани, огнищата немеят.

Мегдани, във трева обраснали. Плесен, бурени и смрад.

Църквите стърчат угаснало. Старци, оцелели кой знае как, 

се тътрят на бастуна в дирята. Чакат някой да ги срещне. 

В глухотата си общуват с бурята. С вятъра говорят шепнещо. 

Спомени във самота се раждат. Тихо е. Като след чумна епидемия. 

Колцина живи, градинките засаждат - здравеца дано да върне оцелелите. 

Но оцелели няма. Живота си в курбан принесоха. 

Далеч. За по-добра измама. По градове и през океани, се отнесоха. 

В душегубки, скъпи, да живеят. Децата да се блъскат във стените. 

В ясли и градини да ги слеят. По-лесно да смилат им душите. 

Езици, чужди, отрано, да научат. С технологии, нови, да боравят. 

Езика, майчин, недоучен, завинаги, напълно да забравят. 

Пустеят, довчера, тучните ливади. Живеца в нас неумолимо гасне. 

Оставаме сиротни и без млади. За мене всичко туй не пасва 

на идеята за свят отворен. Нека всеки да си знае мястото. 

И пак да броди по света огромен. Отвред да носи най-прекрасното. 

На древната земя, хляба, да засажда. В лозята мотиките да пеят. 

Градини, стройни, плодове да раждат. Звъна на чановете да се слее 

с прибоя, буен, на вълните. Плажовете, пясъчни, да се отърсят 

от нашествието на парите. Покоя, древен, да потърсят. 

Сънувам или реална е картината? Отвън, по пътя криволичещ - 

вляво, вдясно - красотата, ненадмината, със запустението в единение се врича. 

Хора, мили, спрете се! Черен дявол ли ви гони? 

Огнището в дома си запалете! Тук раззеленете своите клони! 

Марми

Не ми пречете да копнея!

Ако Духа все още ме обича, ще бъда и пълноценно ще живея.

Защо, обаче, с възраст ме заричате? Моля, не ми пречете да копнея!

Да имам планове и страсти. С почуда на света да се дивя.

Да изучавам всяко ново място. Поривите с дързост да следя.

Дните в поезия да уталожвам. Зад скучната еднаквост

да бдя за смисъла, заложен, в духовната ѝ равнозначност.

Да следвам моята пътека. Да възнамерявам денонощно.

Да се рея над живота, лека. За изненадите - готова, още.

Дори годините ми да броите, на вас не мога да приличам.

Различна се родих от руините. И с друго име се наричам.

Възрастта не е заслуга. Не се купува. И не се заменя.

Броене. Пет пари не струва, в себе си ако не се променяш.

Сърдечно пожелавам ви: На моите години - блясък във очите.

Възнамерено осъзнаване. Радост във душите.

Откъдето съм дошла, когато ще се връщам, уморена, но без съжаление,

приказния свят със обич ще обгръщам, благодарна и със умиление.

Но засега, Духа все още ме обича, за което в преклонение немея.

Не смейте с възрастта да ме заричате! И не ми пречете да копнея!

Марми

Обичам здрача

Обичам здрача да се спусне. Да пристъпи бавно.

Умората да ме отпусне. Сънят да приближава, плавно.

Обичам леко да повее с последните проблясъци.

Хоризонта да почервенее. Птици да прелитат с крясъци.

Обичам бледи очертания да потъват зад баира.

В небесата, розово сияние сънливо да замира.

Обичам залеза. И тръпнещия хлад  да ме облита.

Да шумолява галещо. И птиците с покой да смита.

Обичам прага на нощта, с утихващата суматоха.

Да се отдам на самота и липса на посока.

Обичам нощ, задаваща се. Луна дали ще има?

Звездите плахо давят се в чернилката незрима.

Обичам, в тъмнина, оттатък да прекрачвам.

Върху рогатата луна сънищата да окачвам.

Марми

Лодката ми

Лодката закотвих от години в пристан пуст и застоял.

Чаках странник да премине и да попита кой е спрял.

В търпението си нечовешко тя с бурени обрасна се.

Снагата, горда, слегна тежко. С пустошта се сля и срасна се.

Слънцето, немилостно, разпука на мачтата, изправена, върха.

Времето, с безжалостна разруха, напълни я отвсякъде с вода.

Един ден изневиделица, незнайно откъде се взе,

странник спря, огледа се, опита тежко да се наведе,

да седне и да си почине. Лодката се разтрепери -

в ужас да не я подмине… Най-после някой я намери.

Странникът подскочи и разравяйки пръстта

откри дървесни плочи. Видя на лодката носа.

Изскуба бурените, вплетени. Плесента, натрупана, изми. 

Пробойните запуши, трепетно. Белезите на годините, изтри.

Свали си ризата, продрана. Направи си платна.

Укрепи мачтата, проядена И пак я пусна на вода.

Благодаря ти, господи, дочаках с лодката ми някой да отплува.

Понесен по вълните - чак оттатък, нов пристан страстно да жадува.

Марми

Онлайн съм

Всеки ден редовно фейсбука си следя.

Качвам нещо ново. Онлайн съм - да се отчета.

Ламята ненаситна с постове се храни.

Словата колоритни сдъвква и ме мами.

Стиховете до безкрай нижа ред след ред.

Някои, отегчено - май, ме прескачате напред.

Пиша. Публикувам, еуфорна.

Въздишки, чувам, на досада, че съм неуморна.

Окуражавате ме да съм мъдра.

Наставлявате ме. В навик да не се превърна.

Отзивите от приятели любопитно аз преглеждам.

А дори да сте ласкатели, в думите ви се оглеждам.

Вместо селфита последни и снимките безкрайни,

стиховете ежедневни и картините омайни,

като поздрав приемете. Лайквайте ги за награда.

Дара на художника, поета оценете - да не страда.

Марми

Чакал ли си...

Чакал ли си някого на аерогара - трескаво, със нетърпение.

Часове безкрайни да прекараш във сълзи на умиление.

Чакал ли си самолет да кацне, да приплъзне колесници здраво

и по стълбичката тясна да заслизат пасажери бавно.

Сред тях с трепет и вълнение, втренчено да разпознаеш,

възбудено и с притеснение, човека, както си го знаеш.

Усещал ли си скоро как сърцето учестено бие

и се опитваш, пак и пак, бурната емоция да скриеш.

Приземиха се благополучно. Чакаш дълго - да се изтощиш.

Протегнат си над скупчината. За изхода припряно бдиш.

Най-после, ето го. От радост махаш със ръка.

Втурваш се към него. В миг сграбчваш го така,

както само обичта ти може. Приветстваш скъпата душа

и без дори да се наложи, грабваш куфарите на ръка -

в багажника да ги положиш. С колата, скоростно, припряно,

вкъщи бързо да се разположиш и с любимия човек, засмяно,

липсата болезнена да уталожиш, като в отминалите дни.

Самотен - дълго, да се чудиш Духа защо така ви раздели.

Марми

Идваш ли и ти?

Стоя и мисля. Днес тъжна ли съм или весела.

Облаците - виснали. Не ме предразполагат песенно.

Втъвам във проблемите. Накацали ме, кръвопиещо.

Напъхвам им се в схемите. Повалящо, пребиващо.

С кафето. Слушам новините. Косата ми настръхва.

Сводка. За битите, убитите. Всичко в мене спъхва.

За политика. За пари говорят. Повторение.

Напук. Ще отворя страницата за успокоение.

Боли те. Зле се чувстваш. Излез и разходи се.

Напрежението изпускаш. С тълпата шарена смеси се.

Жив си. Усети се. С благодарност погледни.

 Ходиш. Усмихни се. Себе си отново обикни.

На тази приказна земя, договор не си подписвал, 

 дали ще е в тъга животът ти или - дарен със смисъл.

Кой от дъното да те измъкне. С бреме всеки е обречен. 

Не помръквай. Разковничето в тебе е, човече. 

Докато пиша кротко, слънцето навън проби.

Излизам. С решителна походка. Идваш ли и ти?

Марми