Нека да е есен!

Нека да е есен!

Мека, топла, приветлива.

Лееща се в тиха песен.

Мила, нежна, причудлива - 

с палавите багри на гората

и сивите чела на върховете,

с шушукането на листата

и лудия отпор на ветровете.

Нека да е есен!

Да приглуши и мен, самата.

Притаена в ъгъл, тесен,

боязливо, да си отморя крилата -

прегорели в лято, знойно,

натежали от прибоя на морето,

ранени в схватки, непристойно,

оголени в посоки, грешни. Откъдето

“няма връщане назад” - вещае. 

И в пристан, тих, гостоприемен,

поуката, от спомена, да приласкае

в покой, предзимен и неземен.

Нека да е есен!

Влажна, уморена и ленива.

С ритъм бавен и отнесен.

Протяжна, приказна, сънлива.

Марми

В сънувана гора

Залутах се във дебри - неусетно.

В такт с моите стъпала,

шумките припяват ми, ответно,

под самодивски ходила.

В сънувана гора.

Пътека с препречени дървета -

след буря, паднали възнак.

Без милост, във несрета -

древни воини, окапали до крак.

В сънувана гора.

Тежка каменна река, 

приплъзната от ледовете.

Грамада, като застинала ръка,

провлачена от върховете.

В сънувана гора.

Димни пепелища от пожари.

Склонове, оголени до белота.

Стърчащи, озъбени върхари.

Жестока, дива красота.

В сънувана гора.

Без птичи песни, вълчи вой,

тропот на минаващи стада.

Дълбока пропаст от покой.

Пресъхнала клисура, без вода.

В сънувана гора.

Всичко истинско изглежда.

Посоки няма - да вървя.

Спирам. И лице навеждам.

Виждам се как кротко спя.

В сънувана гора.

Марми

С дъжда...

С дъждовете, в късната ни есен,

нещо се пречупи в мен и залиня.

Вече, рядко, се дочува птича песен.

Слънчевото време отлетя. 

Окапаха, във влага, жълтите листа.

Дърветата пак, мокро, почерняха.

Сняг, дори, прехвръкна на места.

И синевата, ветровете, я отвяха.

Придърпа ме студа, навътре. Властно. 

Край въглените, жарки,

да стопля, премръзнали, ръце.

В спомена за, летни, шарки. Страстно.

Свивам се във зимни дрехи, топли. 

Затварям прозорци и врати. 

А вятъра увива с жални вопли

и пита дали съм със себе си на "ти"?

Дали от студ, отвътре, ме тресе,

че търся жега, сърцето, да размръзне?

Там, нещо в мен, се бори да се изнесе. 

Дали е болката, до втръсване, омръзнала?

Загледана във пламъка, среднощен,

на огъня, запален у дома,

сграбчвам жар от порива му, мощен.

И претопявам безмерната тъга -

в сълзи, изливащи се, на потоци,

заедно с дъжда, навън. Сега.

Осъзнавам. Превръщам ги в уроци.

За кой ли път ги сричам. Докога?

Марми

Към края...

На попрището, жизнено - към края,

реших да спра, минутите, да гоня.

Смирена, нов образ, опитвам да извая.

Дори сълзи, като преди, не роня.

Оглеждам се да видя мизансцена - 

прилежащите декори и актьори;

борбите, безмислени, на древната арена - 

с трагичните или захилени позьори.

Съзерцавам дребните окраски -

доскоро преминаващи във бяг, 

размазани и скрили се зад маски -

на върволици край житейския ми влак.

Втренчвам се дълбоко във очите.

В листата, есенни, със цветна сухота.

От птичи поглед разнищвам и мечтите.

Там намирам само празнота.

Наблюдавам тленното си съпричастие -

с малкия си, немощен живот.

Вниквам в мистичното всевластие.

Очевидно. Аз съм пореден епизод.

Откривам ясно - само мен ме има.

Театъра, наоколо, обслужва моята игра.

Чудо, че без болката не съм ранима.

И всичко е сънувана шега.

Марми