Че всичко, вече, е токсично. Казват.
И въздуха. Водата. И храната.
Природата, че никой не опазва.
С деформации се раждали, децата.
Че Земята, бързо, се затопля. Казват.
И чакат ни години, мрачни. Тежки.
Противоборствата напират. И ни смазват.
Ставаме все по-безсловесни. Като пешки.
Че технологиите, казват, неспирно, се множат.
Безмилостно и безконтролно. Като вируси.
Доброволно ни владеят. И ще ни унищожат.
Уж, за добро, било. Пък се превръщат в минуси.
Казват, че наоколо, всички, вече се дрогират.
И безцелния живот, по-лековато, си отива.
От суета, за сексапил, дори се оперират.
И ето ни. Зомбирани. И всичко в нас изстива.
Във тази бясна и трескава разруха
на ценности, изпитани и вековечни,
се питам дали на някого му пука,
че ставаме все по-малки. Безчовечни.
И ако искаме да сме различни,
напук на времето, бездушно и разделно,
какво ни пречи да сме по-етични.
Да не вегетираме, просто. Самоцелно.
Какво ни пречи да сме по-добри.
Когато лошотията, наоколо, осъждаме.
Защо се даваме на злобата да ни мори.
И все, нерадостно, живота си обсъждаме.
Защо граченето, скверно, да не спрем във миг.
Защо четем писанията, зловонни, недостойни.
Защо, смазващо, сподавяме напъплящия вик.
Защо се лъжем, доброволно, с каузи упойни.
Защо се мъчим все света, навън, да променим.
А не започнем с промяната във нас, самите.
От векове, по грешен път, лазим. И едва вървим.
Чакаме, отвън, някой да ни преосмисли дните.
Защо да не започнем с промяната си. Днес.
Насила. С усмивка, от домовете, да излезем.
Напук на навика. Отвсякъде в противовес.
Без себесъжаление в деня си да навлезем.
Да спрем, съсредоточено, с наведена глава,
денонощно, като кучето, храна да търсим.
Да вдигнем, нависоко, смръщените си чела.
От ненужното, решително, да се отърсим.
Да преоткрием небето. И слънцето над нас.
Реките. Дъждовете. И снега. И синевата.
Да съзерцаваме морето, планината. Във захлас.
Да се смеем, от сърце. На нищото. Като децата.
Мъдро и с благодарност да стареем.
Косите да белеят с поклон и благослов.
С браздите по лицата си да се гордеем.
Смирено да очакваме небесния покров.
С това писание, не се опитвам, никого да поучавам.
Разказвам, кротко само, как искам да живея. Днес.
Величието на Земята ни да осъзнавам. Да възпявам.
Не нормите, наложени, с живот във фалш и стрес.
Марми
