В годините, някак, спрях да говоря.
В тишината забравих дори и гласа си.
А с мене си, доста отдавна, не споря.
Жалко. Застинала, в ступор, мълча си.
Ако случайно опитам уста да отворя,
отсреща, стреснато, вдигат глава.
Ах, моля, простете, ангажирани, хора!
Жалко. Аз исках, само, да отворя врата.
Подхвърлям ви топка за, детска, игра.
Но кой ли е там, срещу мен, да я хване?
За връзка, обратна, протягам ръка...
Жалко. Топката спря и така ще остане.
С поздрав, дружелюбно и с усмивка,
смирено прося, малко, топлина.
Лица, замрели. В гипсова отливка.
Жалко. Лед и студ. Без ведрина.
Блага съм. И все добронамерена -
очи да срещна в наведените ви лица;
да видя жар в любезността, премерена.
Жалко. Мъртвилото на неоплодените яйца.
Ден след ден, без отговор. Дали досаждам?
Простете, вие - ангажираните, хора!
Жалко. Мечтата си отново ще изграждам -
за съпричастност и рамо за отмора.
Марми
