Есенен хлад

С мъглите, есенни, и със дъжда

потъвам, отново, в древната магия.

И вместо да съм ленна, да тъжа,

всеки миг, от нея, искам да попия.

Слънцето, зад облаци, немее.

Дъжда потропва, леко. Ромоли.

Трева, дървета, все още, зеленеят.

Усещане, неземно, тегне. И мори.

Приспивно е. А нещо, будна, ме държи.

Гледам, втренчена, във водната мъгла.

Възнамерявам този миг да продължи.

Покоя, вечен, да облее, жадната, душа.

Хлад пронизва мокротата, тръпна.

Рано ли е, още, за огнената топлина?

Отвън нощта напира, огъня да стъкна.

Ритуално да припаля сухите дърва.

Пращят, обливат се във огнени езици,

съчките, в огнището пред мен.

Подобни на милиарди светли птици.

Топлина се втурва. Дома ми става озарен.

Неусетно отпускам, уморената, снага.

Тревогата, отвътре, се стопява. Бавно.

Сега мога, вече, спокойно да заспя.

Дъха ми се отронва. Равномерно. Плавно.

Капките, студени, по прозореца, отвън,

отмерват, безотказно, пулса на нощта.

Потънала, дълбоко, във магичен сън,

лутам се, изгубена, в дебрите на есента.

Марми

Здрасти! Как си?

Когато усмихнато ми казваш: “Здрасти!”,

естествено, с усмивка, ще те поздравя и аз.

Ще си извадя най-примамливите краски.

И със сигурност, ще те оставя във захлас.

Когато, куртоазно, ме попиташ: "Как си?”

какво да кажа освен, че съм добре.

С преживяното не искам да те стряскам,

ако, приятелски, ти споделя, че ми е зле.

Когато: “Всичко хубаво!” ми пожелаваш,

с подобни думи и аз ще отговоря.

Зад ъгъла щом свиеш ти пак ще ме забравиш.

Аз пък в спомените си ще се разровя.

Ще тръпна, че имало е нещо между нас.

На миналото, миговете, трескаво, ще вадя.

Какво от туй, че спрели са навеки. В мраз.

Ще ги редя, едно след друго. Със наслада.

Ще преживявам отново изтъркания филм

и трайно избелелите му образи и случки.

Лица, ще си припомням, скучни и без грим.

И с тях ще съществувам. Измислено. Наужким.

Имаше ли нещо, което не изказахме.

Едно и също предъвквахме до лудост.

Правото, на всеки, отчаяни, доказахме.

Прахосахме се. Обладани. В глупост. 

Не искам вече да се ровя в пепелта.

Години я пресявам. И отново, стонно.

Все търся причините за своята съдба.

И болката във мене, бавно, се отронва.

Нещо в схемата, за миг, ще се пропука.

Като събудена. От сън, безумен и кошмарен.

Ще хвърля всички стари кукли на боклука.

Сега и днес, ще заживея. В свят, нормален.

Ще съм оголена. Без спомени. Незащитена.

Как ли ще се разпозная, сам-сама? 

Неподправена и истинска. Новородена.

В мене ще се вглежда, “другата”, жена.

И когато, пак там някъде, те срещна, 

с усмивка ще ти кажа: “Здрасти! Как си?”.

Но щом зад ъгъла завиеш, бързащ все за нещо,

завинаги ще се отърся от болните си страсти.

Марми

Почакай, есен!

Жега. Дълго и безжалостно мори.

Соковете, жизнени, пресъхват.

Жари слънце. Всичко, живо, прогори.

Очите, от светлика, искат да отдъхнат.

Кротко присядам в шарените сенки,

с нежен шепот на съхнещи листа.

Захласвам се по цветовете, звънки.

Тополата, отново, възвестява есента.

Пуска малки, жълти парашути.

С тях шуми, недоловимо, с трепет.

Приземяват се, едва, нечути. 

Игриво гъделичкат по лицето.

Сама съм. Със затворени очи.

Заслушана във звуците, вълшебни.

Тополата опитва да ме впечатли

и вплита ме в завивката си, древна.

Отърсвам се от листната магия,

застлала всичко с топла сухота.

Приспивно, неусетно ще обвие 

в прегръдка, мека, любимата земя.

Почакай, есен!

Аз още на море не съм била.

Недей допява свойта песен.

И не окастряй моите крила.

И нищо, че тополата окапва, гола.

И възвестява зима. Студ голям.

Лястовиците не отлетяха. Молят 

знак, последен, за полет, да им дам.

Нека за малко в морето да се гмурна.

По хладния му пясък, волна, да вървя.

Към хоризонта, ненаситно, втурната,

на пристаните, нови, да се насладя.

Почакай, есен!

На лятото, презряло, соковете да допия.

Между морето и брега, във процеп, тесен,

от дъждове и бури, навеки, да се скрия.

Марми