Отново сезонното, безкрайно, повторение,
за тебе, оказва се, досадна тъпота.
А то прелива с, нечувано, търпение.
Дали си забелязал великата игра?
Отчиташ, само, времето навън.
Валят ли дъждове? Или пък слънце грее?
Дали, грохотно, небето стряска те насън?
Дали вятър ще бушува и всичко ще немее?
Прибираш-вадиш дрехите. Ритмично.
С безпокойство, прогнозите, следиш.
Така живееш. Предвидимо. Схематично.
Всичко се повтаря. На какво да се дивиш?
Дали ще ти е странно, ако си призная:
в мъглата, плъзнала, съзирам красота;
сланата, с тръпка ледена, потапя ме в омая;
а дъжда, пороен, ме облива с топлота...?
Ще ти е странно ли да разбереш
как листопада, шарен, ме пленява?
Но без страха, че ще умреш
със зимата. И живота ти изтлява....
И знам, че все по-странна ставам,
когато ме издебваш в лятна нощ
как жадно, звездите, съзерцавам.
И, отдадена, попивам необятната им мощ...
Дали приемаш странната ми сила,
да не позволя безмисленото кречетало
на приумиците, хорски, да ме смила?
А в покой да следвам своето начало...
Отново спрели сме на прага на сезоните.
Нестабилно. Като в човешките души.
Дали, отново, ще градя подслона? И колоните?
Защото, нещо в тебе, напира да ги разруши.
Но аз, обаче, снежинките ще чакам.
Ще се вглеждам в нежната им простота.
Ще зъзна, с благослов, на зимата във мрака.
И ще търся, пак, във всичко красота.
Знам. Странна съм. И ще си остана.
Дали ти някога ще свикнеш с мен, така?
Все опитвам, малките неща, да схвана,
а те, наоколо, с охота, подават ми ръка.
Марми
