Нека да е есен!

Нека да е есен!

Мека, топла, приветлива.

Лееща се в тиха песен.

Мила, нежна, причудлива - 

с палавите багри на гората

и сивите чела на върховете,

с шушукането на листата

и лудия отпор на ветровете.

Нека да е есен!

Да приглуши и мен, самата.

Притаена в ъгъл, тесен,

боязливо, да си отморя крилата -

прегорели в лято, знойно,

натежали от прибоя на морето,

ранени в схватки, непристойно,

оголени в посоки, грешни. Откъдето

“няма връщане назад” - вещае. 

И в пристан, тих, гостоприемен,

поуката, от спомена, да приласкае

в покой, предзимен и неземен.

Нека да е есен!

Влажна, уморена и ленива.

С ритъм бавен и отнесен.

Протяжна, приказна, сънлива.

Марми

В сънувана гора

Залутах се във дебри - неусетно.

В такт с моите стъпала,

шумките припяват ми, ответно,

под самодивски ходила.

В сънувана гора.

Пътека с препречени дървета -

след буря, паднали възнак.

Без милост, във несрета -

древни воини, окапали до крак.

В сънувана гора.

Тежка каменна река, 

приплъзната от ледовете.

Грамада, като застинала ръка,

провлачена от върховете.

В сънувана гора.

Димни пепелища от пожари.

Склонове, оголени до белота.

Стърчащи, озъбени върхари.

Жестока, дива красота.

В сънувана гора.

Без птичи песни, вълчи вой,

тропот на минаващи стада.

Дълбока пропаст от покой.

Пресъхнала клисура, без вода.

В сънувана гора.

Всичко истинско изглежда.

Посоки няма - да вървя.

Спирам. И лице навеждам.

Виждам се как кротко спя.

В сънувана гора.

Марми

С дъжда...

С дъждовете, в късната ни есен,

нещо се пречупи в мен и залиня.

Вече, рядко, се дочува птича песен.

Слънчевото време отлетя. 

Окапаха, във влага, жълтите листа.

Дърветата пак, мокро, почерняха.

Сняг, дори, прехвръкна на места.

И синевата, ветровете, я отвяха.

Придърпа ме студа, навътре. Властно. 

Край въглените, жарки,

да стопля, премръзнали, ръце.

В спомена за, летни, шарки. Страстно.

Свивам се във зимни дрехи, топли. 

Затварям прозорци и врати. 

А вятъра увива с жални вопли

и пита дали съм със себе си на "ти"?

Дали от студ, отвътре, ме тресе,

че търся жега, сърцето, да размръзне?

Там, нещо в мен, се бори да се изнесе. 

Дали е болката, до втръсване, омръзнала?

Загледана във пламъка, среднощен,

на огъня, запален у дома,

сграбчвам жар от порива му, мощен.

И претопявам безмерната тъга -

в сълзи, изливащи се, на потоци,

заедно с дъжда, навън. Сега.

Осъзнавам. Превръщам ги в уроци.

За кой ли път ги сричам. Докога?

Марми

Към края...

На попрището, жизнено - към края,

реших да спра, минутите, да гоня.

Смирена, нов образ, опитвам да извая.

Дори сълзи, като преди, не роня.

Оглеждам се да видя мизансцена - 

прилежащите декори и актьори;

борбите, безмислени, на древната арена - 

с трагичните или захилени позьори.

Съзерцавам дребните окраски -

доскоро преминаващи във бяг, 

размазани и скрили се зад маски -

на върволици край житейския ми влак.

Втренчвам се дълбоко във очите.

В листата, есенни, със цветна сухота.

От птичи поглед разнищвам и мечтите.

Там намирам само празнота.

Наблюдавам тленното си съпричастие -

с малкия си, немощен живот.

Вниквам в мистичното всевластие.

Очевидно. Аз съм пореден епизод.

Откривам ясно - само мен ме има.

Театъра, наоколо, обслужва моята игра.

Чудо, че без болката не съм ранима.

И всичко е сънувана шега.

Марми

Звуци

Звуци - от небитието, на отскоци,

въплътени в хор на птици, смесен, 

във вятър, долетял, от върховете.

В ромон на планинските потоци,

в листа, изсъхващи, наесен,

в гълчавата на градовете.

Тъга - струяща във емоции,

превърната във смях, привидно, лесен,

заливаща, като цунами, умовете.

В подмолите на земните уроци,

духа освобождава от хомота, тесен,

на воля, да познае световете.

Светлина - процедена във оттоци,

укротява буйстващия ритъм, бесен,

ласкаво пробужда домовете.

Боклуците завихря на въртоци,

носи свежест - въздух, пресен,

пришпорва силата в нозете.

Рими - безплътни, безформени, оброци,

чакат някой да ги подреди във песен,

да им подари крилете.

Да им влее мощни тоци

и от тръпка всеки, втресен,

благодарно, да събира плодовете.

Марми

Жалко

В годините, някак, спрях да говоря.

В тишината забравих дори и гласа си. 

А с мене си, доста отдавна, не споря.

Жалко. Застинала, в ступор, мълча си.

Ако случайно опитам уста да отворя,

отсреща, стреснато, вдигат глава.

Ах, моля, простете, ангажирани, хора!

Жалко. Аз исках, само, да отворя врата.

Подхвърлям ви топка за, детска, игра.

Но кой ли е там, срещу мен, да я хване?

За връзка, обратна, протягам ръка...

Жалко. Топката спря и така ще остане.

С поздрав, дружелюбно и с усмивка,

смирено прося, малко, топлина.

Лица, замрели. В гипсова отливка.

Жалко. Лед и студ. Без ведрина.

Блага съм. И все добронамерена - 

очи да срещна в наведените ви лица;

да видя жар в любезността, премерена.

Жалко. Мъртвилото на неоплодените яйца.

Ден след ден, без отговор. Дали досаждам? 

Простете, вие - ангажираните, хора!

Жалко. Мечтата си отново ще изграждам -

за съпричастност и рамо за отмора.

Марми

Юни

Юни. Искам огън, отново, да запаля.

Да лумне топлината на кръвта.

Не капките, дъждовни, да ме галят,

в тръпка от ледната им мокрота.

Юни. Слънцето уплашено се крие

зад облаци, настръхнали, от чернота.

Вятър кърши, грубо, клони. Вие.

Няма и следа от лятна топлота.

Юни. Утрините, мокри, хладни,

припомнят есенната тъмнина.

Отдавна съм в очакване. И жадна

за полъха на южна ведрина.

Юни. Календара отброява дните

на отдавна закъсняло лято.

Ако времето му изтече, като през сито?

И не се завърне, като отлетяло ято?

Къде, тогава, да търся топлината

и слънцето с извечната му жар?

Къде да изнемогвам в синевата

на морето, с примигащия фар?

С какво да заменя мечтания покой 

в шарените сенки на гората;

засъхващата сол на топлия прибой;

жадувания светъл полет на душата?

Юни. Сякаш просветва облачното покривало.

Дали лятото настъпва? Изведнъж,

като поличба, древна, за начало,

вятъра утихна. Спря и този дълъг дъжд.

Юни. Луната изплува, властно, на небето.

Звездите наизскачаха от тъмнотата.

Спомена за лято възражда в мен детето.

Дали то утре, отново, ще играе? Със зората?

Марми

Защо?

Защо тъжно ми е, Господи? Мощни, 

 талазите напират. Докога?

Защо насила все притихвам

и вечно, тъна, в самота?

Защо заричам тежките си нощи,

да се събудя, в красота?

Защо в годините не свиквам,

с пъплещата, в мен тъга?

Защо все по-упорито още

пълня, зейналата, празнина?

Защо наоколо ми се усмихват, 

а подозирам, все, лъжа?

Защо в добите, среднощни,

на, стаените, сълзи се противя?

Защо ли питам, Господи. Не стихва.

Все по-дълбоко зее пустота.

Марми

Слънчево

И ето, че Слънцето огря. 

И панаирите, отвориха.

Смесиха се люлки, колела. 

Хората се заговориха.

Врява, глъч и шарения. 

За кой ли път сме “на зелено”.

Тръпнем в шемет и магия. 

А беше тъжно, уморено.

Отново, Слънцето, огря. 

Скри грозните дворове.

Пустошта, със светлина, обля. 

Свърза ни с мостове.

От тази светлина, навътре,

някак, станахме по-ярки.

Да се запалим. И отвътре.

За да сме и все по-жарки.

Ледената, натежала, буца, 

притаена във душата,

да стопим. Нищо, че ни “куца”. 

Да изплуваме от тъмнината.

Панаири. Много хора. 

Смях, припрян. Гълчава.

А после самота, умора. 

И наобратно, всичко, става.

Дано слънцето да разкраси, 

не само, мрачните фасади.

Сърцата ни, дано, да възкреси. 

За да си останем млади.

Радостта от светлото, след зима,

дано, от зло, да ни опази.

В съня, прозрение, да има -

да не обиждаме и мразим.

Горчилката, дълбока, да стопим. 

Като порой да се излее.

Дано, с обич, да се утешим. 

И болката ни да запее.

Марми

Нагоре

Втренчена нагоре - из калта вървя.

Втренчена нагоре - във врява се топя.

Втренчена нагоре - в тълпата се редя.

Нагоре, нищичко, не виждам.

Но, непреклонно, търся висини.

Опитвам там, съня си, да съсиждам.

Далеч от смешните ни хитрини.

Плахо, нос, нагоре, съм подала.

Да вдишвам чистота.

Оттам, надолу, съм предала, 

умореното си тяло, си на света.

Смирено, из упадъка, се ровя.

Подреждам. Почиствам от ръжда.

Подобно на среднощна сова,

в нощта провиждам. Без вражда.

До гуша съм потънала. В боклука.

Все пак знам. Има висоти.

На битието насред махмурлука,

нагоре, гоня ширини.

Марми