Хей, човече! Хайде да отпуснем!

Хладен повей ме полазва. Втриса ме. Като от мраз.

Пролетта цветя показва. Творението е във захлас.

Защо се чувствам тъй ужасно в този чуден ден?

Пак ли ще ме гледаш, страшно? Отново с взора си, студен?

За жалост, знам. Няма да се смее красивото ти, уж, лице.

И пак, безпокойство, ще посеят, кръстосаните ти ръце.

Отново ще си недоволен. От себе си и от света.

Ще тръпнеш, като нерв, оголен. Че си пропуснал, толкова, неща.

Ще се страхуваш да се смееш. За да не страдаш след това.

Пак в радостта ще онемееш. В очакване на новата тъга.

Хей, човече! Хайде да отпуснем! Да оживим сетните си дни!

По пътищата да се впуснем! Да си опростим старите вини!

Няма да сме вечно, двамата, на тази, приказна, Земя.

Да постоплим, здраво хванати, зимата на възрастта!

Марми

Начало

Зарекох се, пред себе си, да гледам на света

по начин, нов. И зрял. Съвсем различен.

И търся смело. И откривам, тиха, красота.

Примамлива. Във миг, вълшебен. Поетичен.

И съзерцавам, удивена, цветовете на дъгата.

Без посоки, плиснати. Наоколо. Във прелест.

В мехурчетата, диамантени, в бяга на реката.

В аления гребен на петела, достолепен, герест.

В дървета, древни и могъщи. И в тревата, млада.

И дишам все по-бодро. Истински. И вдъхновено. 

Живота, простичък, осмислям. Със наслада.

И потъвам в милиардите нюанси на зелено.

И откривам облаците, живи, на зората.

Пухесто прошарени. Бързащи. Във белота.

Блестящи. Потопени, в слънце и позлата.

И в ярко розово. Вещаят края на нощта.

И чувам ясно ударите, бойни, на кълвача.

Ритуално пременен. С вълшебните пера.

Весело обагрят на утрините, хладни, здрача.

Прошарват, тъмно набраздената, кора.

Вървя по пътя си и ярко жълти храсти

посоката чертаят. Да не се объркам.

И вадят ме от земните ми страсти.

Спирам. А до мене - коте. Кротко мърка.

С лапки, приятелски, обвива ми крака.

За топлина и обич. И за подслон се моли. 

Като поличба, ценна, взимам го в ръка. 

Оглеждам се за благодарност. На кого ли.

Няма никой. Отгоре се е ширнало небето.

Навред се реят, скорошно, покарали жита.

Сами. Със шареното коте, сгушени. И ето.

Започва нов живот. Изпълнен с чудеса.

Марми

Изгубените хора

Невидимо прокрадват се край нас

сенките им, бледи и безплътни.

Изгубените хора, в късен час,

ръка протягат по спирките, крайпътни.

По здрач, когато притъмнее,

от дупките си изпълзяват, бавно.

Всичко живо спи. Града немее.

Изгубените хора го напъплят, плавно.

Като хищници във нощите, безлунни,

на глутници излизат да ловуват.

Олюляват се. Залитат. С погледи безумни.

Пристрастени към греха. Раните лекуват.

Уличните лампи, будни, мъждиво

очертават дрипави човешки силуети.

Като плъхове, прибягващи, се скриват

покаже ли се някой. Да не ги усети.

В убежища, картонени и малки,

уседнали край пътя, в прах и кал,

изгубените хора, примитивни, жалки, 

деца отглеждат. В ужасния си хал.

По кофите се ровят през деня.

Събират излишните ни вещи.

Нахвърлят се на развалената храна.

Избягват, боязливо, нежелани срещи.

Когато дойде зима и скове студа,

и дъждовете рукнат от небето,

те гладни и несретни са. Навън. Сега.

Без покрив - да си подслонят детето.

Каквото и за тях да мога да направя,

в молитвите си ще ги споменавам.

Да им състрадавам, дано да не забравя.

С ориста им да не спра да се отъждествявам.

От бедствия и болка в живота си, напред

кой от нас ще успее да се застрахова.

Току-виж, съдбата ни във миг, без ред,

по ирония, ни хвърли при изгубените хора.

Марми

Спри за малко

Спри за малко. Моля те. Не бързай.

Излез от буйно, втурналата се река.

Във водите ѝ, пенливи, не замръзвай.

Тук. До тебе съм. Ще ти подам ръка.

Излез на камъните, сухи. Отпусни се.

Стопли премръзналата си снага.

Ще бъда заедно със тебе. Довери се.

Почини си. Тихо и спокойно. На брега.

Не се втренчвай, трескаво, в реката.

И не жали, че покрай тебе тя изтича.

Загърби я. И забрави пада на водата. 

Тръгни с мене. И стига ѝ се врича.

Ръка в ръка ще преоткрием чудесата,

които винаги отбягвал си, тъй бясно.

Досега - до смърт, обсебен. От реката.

Мигом ще прогледнеш. И ще ти е ясно.

Ще доловиш пулса, древен, на живота,

Туптящ. Ритмичен. И в дребните неща. 

Смирено ще ме следваш. И с охота.

И заедно ще се превърнем в две деца.

Ще съзерцаваш божиите творения.

И всеобхватната им, прелестна, игра.

Ще надушиш безкрайни измерения.

А досега си мислил - всичко е шега…

Пусни реката на живота да тече. На воля.

И залудо да гони стремглавия си бяг.

Осъзнай - всичко на земята има роля.

Попиий вълшбество. Прероди се в маг.

Марми

По традиция

От години се повтаря. Все така. 

По традиция възпяваме Жената.

Забързани. И с китки във ръка.

На традицията учим и децата.

И се прехласваме да хвалим.

По традиция - прекрасна е. Жената.

Как красива е и умна. Как я жалим.

Как уморена и отрудена е тя. Горката.

Как бъдещето ни отглежда. Всеотдайна.

От нищото дома създава. И го оживява.

И ревниво пази вселенската си тайна -

как с любовта извечно се отъждествява.

От толкова преситено хвалебствие

чак някак неудобно да ти стане.

Празнуването се превръща в бедствие.

А от цветята алергия може да те хване.

Ще се радвам, вместо лалета от букета,

да ми дариш усмивка. Пламък във очите.

И дори да ни нападне мъка и несрета,

ръка да ми дадеш. Да спреш сълзите.

И вместо кокичетата, дъхави и бели,

да получа кротост, благост, доброта.

А не живот с хора, от нерви, онемели.

Отчуждени. Изстинали. Без капка топлота.

Бих заменила на зюмбюла дъхавия мирис

за истинско и съпричастно: “Как си мамо?”

И прелестта, грациозна, на шарения ирис -

за тръпката, че семейството ми дава рамо.

И от подаръците ви аз нямам нужда.

Искам всеки ден с вас да е награда.

Не да се разродяваме. И да съм чужда.

Искам купища ЧОВЕЩИНА. Грамада.

Марми