Странно…

Странно е, наоколо да има хора.

А да ти липсва топлина.

Странно е без сродната душа.

Да вегетираш във света.

Странно е във самота.

Странно е затъването в пустота.

В драмите, е странно, да участваш, сменни.

В роли главни. И второстепенни.

Да си въобразяваш, че сме ценни.

И да забравяш, че сме тленни.

Странно е да плуваш във омая.

Да си мислиш, че си част от рая.

Странно е, когато за последно, в края.

Проектираш филма си. В безкрая.

Странно е, да осъзнаеш, като че ли още ранно:

“Наоколо е празнота”. И става все по-странно…

Марми

Луда пролет

Люляци, разцъфнали, пролет обещали.

От дъжд, проливен, мокро, натежали.

Дръвчета, плахо, цветчетата подали.

Потрепващи и ветровито изстудяли.

Трева, зелена, напук на втурнатите хали.

Избуяла. Крехките жълтурчета не жали.

Среднощен сняг, коварно, покривите гали.

Безжалостно прекършва цветовете, ранозряли.

Сгушени от студ. Отново. Ама на шега ли?

Вятър, ледовит, с бурята отвръща. Не. Едва ли. 

Нечакан мраз огнищата, отново, пали.

Луда пролет е това. За жалост, без похвали.

Марми

Пътища

Знаел ли си как жадувам пътища.

Да са протяжни и необозрими.

Чувал ли си, че сънувам пътища.

Като развити ролки. През пустини.

Казвала ли съм, че по пътища жадувам

веднага да потеглям. Мигновено.

Да сънувам, без посока как отплувам.

И дългосрочно да е. Непременно.

Прозираш ли как жаждата за пътища,

съдбовно и неумолимо ме обсебва.

И как в сънищата търся пътища.

Не мога да се спра. И да се погребвам.

И ако ти кажа, че съм жадна,

знай, че пътища ми трябват. Страстно.

И ако вода сънувам, хладна,

нов път ме вика. Повелява. Властно.

Не се надявай жаждата ми да отмине.

Частица от съществото ми е тя.

Нито в сънищата пътища да ме подминат.

Знай. Аз вечно и неуморно ще летя.

Няма да се спра пътищата да жадувам.

И корени, навеки, няма да пусна в пепелта.

Няма да се спра пътищата да сънувам.

От път във път ще се слея с вечността.

Марми