Бягство

За къде, пак, куфарите стягаш.

И тръпнеш, в миг, да се отдалечиш.

Защо ти е, на мен, да се облягаш.

По-лесно ти е да се отчуждиш.

Къде отиваш, пак. Отново тръгваш.

От мен ли бягаш. Или от своята съдба.

Вместо, от опита си, да обръгваш,

все по-уязвим си в своята тъга.

За кой ли път ще те изпращам. Надалече.

Цялото ми същество се гърчи. И превива.

От студенината, в тебе, съм безсилна вече.

Да те видя, пак, дали още ще съм жива.

Сигурно, отново, ще се върнеш някой ден.

Прегрял и отегчен от приумиците, светски.

Покой ще търсиш, в тръпката, да си до мен.

Кротко, топло да говориш. И дори, по детски.

Ще те срещна. Вода и хляб, с радост, ще ти дам.

Куфарите ти ще подредя. И всичките ти вещи.

Но се боя, че аз, отвътре, няма да съм, там.

И че, тази, няма да е, като всичките ни срещи.

Ще слушам да разказваш за чудесата на света.

В очите ми, обаче, пламъчето няма да играе.

Усмихнато и съпричастно ще кимам със глава.

Уж същата. Но аз, дори, няма да се разпозная.

Защото се изгубих за света. А ти луташе се в него.

Като теб, по пътищата, не можех да се втурвам.

Докато ти опитваше живот във студ и в жега,

аз упорито пъплех по своята житейска урва.

Не махнах със ръка - всичко да оставя.

Много мъка, наоколо си, щях да причиня.

Възнамерих. В пътуване да се отправя.

Навътре - към дълбините на моята душа.

Сега, смирено, слушам, разказа ти. Цветен.

И си представям, точно, всичките места.

За моето пътуване, във отговор, ответен,

ще се усмихна само. Как да ти го обясня.

Хайде, тръгвай си отново. На света, обречен.

Стягай куфари и хуквай, бясно. Все така.

Чувал си да казвам, че живот живеем, вечен.

Не тъгувай. Ще се срещнем на другите нива.

Марми

Ледено…

Падат ледени висулки. С трясък. В улуците се плъзгат блокове от лед.

Довчера, оковани, в зимен блясък - втечнени, бурно, изливат се отвред.

От студа, застопорени. И навеки, сякаш. Вцепенени. В крачка и за векове.

Полъх, топъл, нежно ги закача. Отнася ледовете, тежки, без да спре.

За кой ли път ги наблюдавам. Но ето, че различно ги видях. Едва сега.

Магията им, древна, съзерцавам. Леда, скован, отъждествявам с моята тъга.

И при мен, когато вътре всичко мръзне, в душата ми се блъскат блокове от лед.

Грамадни. Без изход за изплъзване. Безформени. Застопорени. И безчет.

От своята замрялост се разрастват. Разширяват се. Напират да ме разрушат.

От неземната тъга, в материя израстват. С нечовешката си сила ще ме задушат.

Потънала във болка, търся изхода. Решително и дръзко опитвам да се отърва.

Обсебващата мъка, безусловно, ме притиска  трептенето, вселенско, да си учестя.

Подобно на леда, скован, довчера. Отвън да грабна малко топлина.

Да я умножа. В мен да я разстеля. Живота в себе си, наново, да възпламеня.

Така и вътре в мен ще потекат потоци от бурно, втурнала се, приливна вълна.

На тласъци. Ритмично. На отскоци. Ще отнесат последните отломки на леда.

Така тъгата ще втечня и мигом ще излея от всяко тъмно ъгълче на моята душа.

За да не се повтори, утре, тази епопея, огъня отвътре ще трябва, будно, да следя.

Да го подклаждам, с каквото имам подръка. Да е умерен, защото ще се изпаря.

Да помня как боли разрастването на леда. И как от мен зависи, само. Да му устоя.

Марми

На махалото - в средата

Духнаха отново халите, небесни - доскоро, спящи и в застой.

Напират, отново, да ме стреснат - преди, отново, да изпаднат във покой.

Ще изпочупят, отново, сухите дървета. Отново покривите, стари, ще рушат.

Стихнали за кратко, във несрета, за кой ли път, отново, ще ме притеснят.

Навсякъде ме търсят - беззащитна. Дебнат прозорците си да отворя.

Със силата си, древна, ненаситна, жадуват, страстно, сетната ми воля.

Към стената искат да ме приковат - немощно приведена, с ръце разперени.

С вихрите си, нечовешки, да ме облетят. Да ме издухат с талазите си, непремерени.

Вплетени - с косите ми, до лудост, да играят. В дрехите - без срам, да се провират.

Да бучат в ушите ми. Да ме замаят. Безметежно да ме гонят и да ме намират.

В шемета, необуздан, на своята игра, облаците, сиви, раздухват до полуда.

Небето, мигом, се облива в синева - слънцето пробива, светло. За заблуда.

Някак пролетно е и изглежда живо. Но все още зимата не е дошла.

В чудатата картина нещо е лъжливо. И всичко ми изглежда, като на шега.

В далечината чернота напъпля. Прокрадва се, изневиделица, студенина.

Буреносна е. И сива. И безжалостно настъпва. Хоризонта се потапя в тежка мрачина.

И халите, могъщи, отново се раздухват. Настроението си сменят, като на жена.

Мощните вихрушки - пак, игриво, хукват. Но с полъх, леден. С усета за люта змия.

И пак напират, властно, да ме приковат. На прозореца да натрошат, крехките, стъкла.

Да ме смажат и да ме унищожат. Но аз, вече, разпознавам тяхната игра.

На крайностите им не се предавам. Когато съм омаяна от радостта

или в тъгата трябва да се отстоявам, на махалото - в средата, ще се приютя.

Марми

Прозрение

Търсих вдъхновение в очите - гледаха ме стъклено и пусто.

Търсих пламък във душите - спящи бяха и без чувство.

Търсих с някого да се посмея - всички бяха все навъсени.

Търсих тръпката да се живее - спираха ме все лица, нахъсени.

Съпричастност търсих, неуморно - с недоумение се сблъсквах, само.

Единство търсих, чувството отборно - пазеха, със хъс, крехкото си рамо.

Търсих с някого да си побъбрим - те, всички, бяха все заети.

Търсих, заедно, посока да измъдрим - пречеха житейските им перипетии.

Търсих и навсякъде надникнах - ослушвах се за зов, отчаян.

На знаците, фалшиви, все откликвах - с дух, разочарован, смаян.

Търсих. Потънала в житейска плява - себе си, за дълго, изоставих.

Оглушала от безумна врява - живеца си съвсем забравих.

Търсих. Уморително, безкрай - до изнемога, тръпнеща от страх.

Но в миг просветна. Ада стана рай - това, което търсех у себе си видях.

Вдъхновение, в очите си, видях. Сякаш пеят - бодро гледаха, със смях.

Видях тръпката да се живее - като на игра и със замах.

Видях се съпричастна и в единство - цялостна и във покой.

Видях душата си в моминство - вечна и небиеща отбой.

В разговор със себе си, истината, аз прозрях - за човешкото ни потекло. 

Прогледнах и видях - онова, което търсим и това, което търси сме едно.

Марми