Като за последно

Сред много хора. Мачка ни тълпата, плъзнала, навън.

Свят вие ни се от умора. Глождят ни клепачите, като за сън.

Жадно търсим пристан, тих, насред улицата, глъчна. 

Да се насладим на евтин миг в някое бистро, е мъчно.

Премаляло да отдъхнем, с дългото кафе в трепереща ръка,

от многотията, нашарена, заляла ни, като прииждаща вода.

Накъдето да погледнем - стоки. Дрехи. Шалчета. Бельо. Сутиени.

Чанти. Обувки на промоции. Очила. Аптеки. И пълно с бизнесмени.

Пица. Сандвичи, безчет. Алкохол. Напитки, тонизиращи.

Изобилие. Знак за нещо не наред. Влачим се, едвам. Агонизиращи.

Очите ни окапват от бясна шарения. Оглушаваме от музика и врява.

Продавачка, с любезна простотия, изкуствена усмивка ни дарява.

Хора, занемели, в ступор. Втренчени, обсебено, в смартфоните.

Някои поглеждат ги със укор. Но те вече са милиони...

Преди години мечтаехме да имаме пазари, стоки и коли.

За нормите нехаеме. Разбрахме грешно свободата и … уви.

Без посока, лутаме се, на модните приумици, подвластни.

От амбиции, от липса на пари, в демокрацията търсим щастие.

Недоумявам някак, във времена, информационни и технологични,

в свят по-близо и отвсякога, да си Човек, оказва се, не е логично.

Все по-високо се прицелваме, в забрава откъде сме тръгнали.

Упоени, горделиви, самоцелни. От умора, смазваща, прегърбени.

Пием лекарства и добавки, с шепи. Диети спазваме, животозастрашаващи.

Телата си префасонираме, нелепо. Живеем като за последно, давещи се.

Ежедневието, нездраво, сигнализира ясно, че опасно наклонили сме везните.

Дано не се намерим някой ден на тясно, когато Живота си възстанови щетите.

Марми

Приятелство

В дни на самота се сещам за приятелството с тебе.

Как бавно и неумолимо срещам отчуждение от дълга употреба.

Мисля си къде сгрешихме в живените години между нас.

Какво пропуснахме, неоценихме, че вече не се слушаме в захлас.

Къде в ежедневието зациклихме. Кога в скука се оплетохме.

Защо в навика притихнахме. Кой от нас с вина насметохме. 

Дали защото бяхме неразделни и гледахме света с едни очи.

Живеехме физически отделно. Неведоми и сродни, две души. 

Ако дръзнем да говорим за това, веднага ще заспорим яростно.

Ще си доказваме, кое не е така, дори ще си поплачем жалостно.

Ще се защитаваме със плам как инвестирали сме много,

а другия, нагло и без срам, осъжда безжалостно и строго.

Достатъчно сме зрели, умни, да знаем, че имаме вина.

Живеем безмислено и трудно в бързи, разродени времена.

Силата ни, немощна, не стига за един живот, а камо ли за два.

Едва изграждаме защитна дига срещу житейската вълна.

Така е ден след ден, години. Прахосваме се за илюзии.

Забравяме приятели, роднини. Крием се от хората, сконфузено.

Тъжно е, че между нас изстива. Говорим, а всъщност си мълчим

и неуспешно се прикриваме, че тъпо ни е - даже ще заспим.

Тъжно е, но краят е логичен. Изчерпани сме, като празни чаши

и вместо всичко да е драматично, нека да се разотидем в щастие.

Ти цял живот ще си със мене. Надявам се и аз ще съм със теб.

Дарявам те със откровение: “Обичам те, завинаги! Със тебе бях ЧОВЕК.”

Марми

Вричане

С алхимия ще променя света. Отвътре всичко ще забързам.

С птиците ще се отъждествя. Магията си днес отвързвам.

Започвам отрано сутринта. Сънливо ми е, но ще скоча.

Ще се разсмея от душа. Планове и скука, ще отсроча.

Грее слънце, кръшно. Дори и дъжд да капе,

няма да се мръщя. В бодростта ще се потапям.

Новини - за информация. На внушенията отпор ще дам.

Да не влизам в негативни ситуации, от мен зависи, само, знам.

Навън, намусени съграждани, подозрителни към мойта ведрина,

лошото си настроение насаждат. Задушават бликащата светлина.

На всеки поглед, злобен, отпор ще дам с усмивка на лице.

Предлагам и вие да се пробвате. Направете го от все сърце.

Чувам, че за политика се говори. Нахъсено и мрачно, с думи злъчни.

Но, няма да се вкарам в спора. От компанията ще се самоотлъча.

Света не се променя с лозунги и речи, насилствено или във кървави борби.

Отвътре не сме ли по-добри, човеци, картината, извечна, няма да се промени.

Ще сменяме правителства, режими, със стари лозунги, уж, в нов контекст.

Всъщност, ще сме все тъй уязвими, хукнали отново на протест.

И докато аз не се усетя, че ти, до мен, си като мен, 

докато не те обгърна със подкрепа и не споделям радостта от моя ден, 


за каква промяна да говорим. Когато зъбиш ми се във лицето, 

фалш ще бъде всичко сторено, ако не идва от сърцето.

Навсякъде се чува: “Не!” “Не може!” “Трудно е.” И: “Не върви.”

Щастието ни тук е все отложено. И все душата ни измъчва и боли.

Все жадуваме промяната, но тя не идва на тълпи.

Алхимията в нас е смяната на погледа, но трудно е, уви.

Знам, че някои ме порицавате за тези сладки, розови слова.

Но идеите, които отстоявате, отричайки, не са ми по вкуса.

Какво вярвате да промените, преливащи от чернота,

когато себе си едва крепите с фобии, паника и простота.

Стига отрицание и черногледство. Стига себесъжаление и хленч унил.

Стига съизмерване в съседство. Стига минус. Вижте, плюса се е скрил.

Запейте: “Високи сини планини..." Почувствайте: ”небето нежно от коприна…”

Открийтe: ”реки и златни равнини…” Вречете се: “Това е моята родина.”

Марми

Багри, плиснати

Цветове на пролетта отвсякъде обагрят твоя ден.

Няма мраз и самота. Благодариш, че пак си прероден.

Зеленото пълзи по ридове, кафяви. Ухаят, цъфналите, ябълки и вишни.

Южняка свири в горските дъбрави. Люляците лилавеят, сякаш скришом.

Лъчите, слънчеви и животворни, стоплят стволове, премръзнали.

Всичко живнало е, неуморно. Избуява в миг, като отвързано.

Жълтеят кринове, крайпътни. До тях, като със сняг, поръсени,

храсти - млади булки, стъкмени, очакващи жениха си, нахъсени.

Борове, в тъмното зелено, оцветени. Дръвчета, пръснати, по-нежно бледи.

В хубостта, притихнали и вцепенени. От пролетния благослов, обсебени.

Мушкато, цъфнало, в прозорците. Балкони, окичени, със багри, щури.

Многоцветни, бързи водоскоци, давят скуката, втурнати и луди.

Боклуци в задните дворове, с трева и храсталак, обраснали.

Грозотата, зимна и оголена, с порива на новото се сраства.

Найлонови пликчета. От вятъра, преследвани, на бурените стават плячка.

Застопоряват се уседнало. Природата, безжалостно, ги смачква.

А иначе, зад буйния цъфтеж, живота ни, човешки, продължава.

Отдадени на болка, на копнеж, извечната си орисия отстояваме.

Зад плиснатите багри скриваме съдбите си, със мъка, изживени.

Съзерцаваме как пролетта, открито, от грозотата прави приключение.

Марми

Турско кафе

Пия горчиво еспресо в бистрото, квартално, отсреща.

Бързам, преглъщайки, стреснато. Нямам време, усещам.

Помня, мама, приятелки скъпи, посрещаше на чаша кафе.

Мило ми е. Лазят ме тръпки. Ухае ми на тяхното турско кафе.

В приказки, дълги, унесени, ритуално захлупваха чаши. 

Сред смях и шегите, привнесени, четяха знаците, наши.

Ту смръщваха вежди от страх пред рисунъка, черно-бяло, изписан,

ту блажено обръщаха чашите пак, за по-добри дни бъдно, орисани.

След години разбрах, че както мама предсказваше и аз мога.

В чашата с турско кафе рисунки видях. Това ме изпълни с тревога.

Събитията виждам чудесно в плетениците от черно кафе.

Чудя се дали това е уместно. Дали ще бъде за нас по-добре

да не знаем какво ни очаква. За добро или лошо да сме нащрек.

Без да се самооплакваме, смело да се носим напред.

Сега вече в живота, забързани, пием само инстантно кафе.

На крак, дори и премръзнали, в ръка с чашата, с капка кафе.

Магия, никаква, в мириса, упойващ. Кекс, домашен, никой не яде.

Живот, назаем. Безпокойство. Каня ви у нас на турско кафе.

Момичета, елате! Да сме заедно! На мама кекса вече се пече.

С леблебия, в джезве старо, ще си сварим турско кафе.

Чашите, допити, ще обърнем. Ще си вещаем само мир, любов.

Зад нормите ще свърнем. На доброто “старо” ще дадем живот.

Марми

Затворена в мълчание

Затворена в мълчание, съм. Лека. Избуяват мислите, невесели.

Опитват да ме задушат, полека. Бавно стягат примките, провесени.

Затворена в мълчание, се скитам в дебрите на словото ми, стиховете.

Отново, неуморно, препрочитам съчиненията си, като митовете.

Затворена в мълчание, си разговарям. Дано не ми личи, че споря вътрешно.

Задавам си въпроси и умно отговарям, в тишината, тлееща, нахъсена.

Затворена в мълчание, обмислямкак с ближните си да общувам?

Когато всяка дума, смислена, отваря спор, от който се срамувам.

Затворена в мълчание, заричам сеникога уста да не отворя.

Сама, със свой обет, орисвам се,предизвикателно да не говоря.

Затворена в мълчание, все търся, без да спирам и дано успея,

някой, комуто втръснало е само външно, изявено, да живее.

Затворена в мълчание, ще кресна: “Не виждате ли, царя гол е, хора?

Дали нещо може да ви стресне? Не ви ли втръсна, вечно, да сте в спора?”

Затворена в мълчание, ще се провикна: “Спрете се! Навътре погледнете

как в илюзии всички са притихнали. Събудете се! В себе си се подредете!”

Затворена в мълчание, по масата ще тропна. С чинии, догоре. С преливащите чаши.

Няма да се усмиря, нито ще се кротна, докато не видя гърбовете ваши.

Затворена в мълчание, съм и привидно кротка. Излъгани, ще се почувствате.

Притихнала съм. Чакащо. Във скрита клопка. Края до къде ще му отпуснете?

Затворена в мълчание, ще се помоля на светлите души, отвъдни, за спасение.

Действеното ми мълчание, затворено, да е благослов и избавление.

Затворена в мълчание, ще си остана. Знам, че има и други като мене.

Ведно съм с тях и здраво хванати, възнамеряваме промяна в схемите.

Марми