Искам да се скрия

В пролуката между сезоните, искам да се скрия.

Където есента си тръгва, плахо и насила.

И бурята, отвън, я чака да отмине.

Сковаващия леден полъх, с устрем, да разстила.

В пролуката на бурите, житейски, искам да се скрия.

Където утихват, вилнеещите и безумни, страсти.

И новото цунами, застрашително, набира сила.

Живеца в мен, за кой ли път, напъпил, да окастри.

В пролуката на настроенията, хорски, искам да се скрия.

Където стихват злобата, покварата и завистта.

И от раните, дълбоки, кръвта си да отмия.

Да се врека на кротост и надежда в обичта.

В пролуката на самомнението ти, искам да се скрия.

Където ще съм силна, всеопрощаваща, добра.

И като пчела, трудолюбива, да събирам сили.

На удара ти, следващ, мъжествено, да устоя.

В пролуката на спадовете, ежедневни, искам да се скрия.

Където да осъзнавам, ясно, своята съдба.

И на живота, поуката, докрая, да попивам.

Да се осмислям, благодарна в себе си, че съм жена.

Марми

“Сбогом!” На тревогата

Когато ти се иска да литнеш в синевата,

не казвай: “Не! Не мога!”

Не си подрязвай сам крилата.

Не се отпускай в изнемога.

Когато пожелаеш с птиците да поиграеш, горе,

не казвай: “Не! Не мога!”

Тихо приседни и затвори очи. От мъка, болен.

И представи си, че с тях си бил. И без тревога.

Когато доскучее ти на твърдата земя,

не казвай: “Не! Не мога,

като орела да се рея и волно да летя!”

Представи си как с него, в двойка, цепите простора.

Когато заболи те, много, от глупостта около теб,

вдигни очи и виж, на воля,

ятата как се реят във неземен ред.

Притихни и наведи глава. Опитай да се молиш

Духа да те намери,

загубен, в дебрите на битието.

Да ти отвори магическите двери.

Да те потопи в мелодията на сърцето.

Да те приласкае с грижа, бащинска, извечна.

Измръзналите ти ръце да стопли.

Да те съживи, безкористно, с любов, гореща. 

И раните ти да лекува. И скритите ти вопли.

Не казвай: “Не! Не мога, аз, да литна. 

Живота ми, надолу, все ме дърпа!”

За миг, дори, не спирай да опитваш,

примките си да разсичаш, да отхвърляш.

И когато, в четири посоки, изход няма,

нагоре погледни и кротко призови Духа.

Той в миг пред теб ще се изправи.

Ще ти подаде всеопрощаващата си ръка.

Не се страхувай по неговия път да тръгнеш, светъл.

Довери му се напълно и в захлас

ще съзерцаваш преходността на битието.

Осъзнат и силен ще се завърнеш, тук, в незнаен час.

След тази среща, свише надарен,

никога не ще прошепнеш вече: “Не! Не мога!”

Живота ти, мъчителен, ще бъде претворен.

Сърцето ти завинаги ще каже: “Сбогом!” На тревогата.

Марми

Подавам ви ръка

Думите редя и пиша, като на шега.

Навързвам ги в редици, черно-бели.

Подканвам ви. Подавам ви ръка.

Всички вие си мълчите. Онемели.

Часове наред в писане прекарвам,

на римите ми, весели или невесели.

С това прехраната си не изкарвам.

Да ви видя, че сте живи. Не е лесно.

Опитвам в стихове до вас да стигна.

Интереса ви за размисъл да будя.

Наоколо във ступор сте притихнали.

Чудите се за какво ли пък се трудя. 

Броячите, бездушни, във “фейса”, 

отмерват “посещения” немалко.

Отзивите ви, човешки, те къде са?

Самотно е и даже някак, жалко.

Опитвам се ръка да ви подам,

ответ да предизвикам, чувства.

Но всеки предпочита да е сам

и много-много да не се отпуска.

И картини рисувам, като на шега,

упоена, от шемета на цветовете.

Всячески, опитвам да подам ръка.

Защо го правя? Да ви чуя гласовете.

Но вие предпочитате, в мълчание

и отстранени, да следите моя път.

Да сте защитени и на разстояние.

Необвързани и скрити в някой кът.

Мълчаливо да сте втренчени в екрана.

С “копи-пейста” да срещате света.

В ледената виртуалност да останете.

Кротичко да вегетирате. И в самота.

Приятели, прекрасни и незаменими,

аз съм неуморна и няма да се спра.

Днес и в дните бъдни, обозрими,

с рими и рисунки: “Подавам ви ръка!”

Марми