Слънчево

И ето, че Слънцето огря. 

И панаирите, отвориха.

Смесиха се люлки, колела. 

Хората се заговориха.

Врява, глъч и шарения. 

За кой ли път сме “на зелено”.

Тръпнем в шемет и магия. 

А беше тъжно, уморено.

Отново, Слънцето, огря. 

Скри грозните дворове.

Пустошта, със светлина, обля. 

Свърза ни с мостове.

От тази светлина, навътре,

някак, станахме по-ярки.

Да се запалим. И отвътре.

За да сме и все по-жарки.

Ледената, натежала, буца, 

притаена във душата,

да стопим. Нищо, че ни “куца”. 

Да изплуваме от тъмнината.

Панаири. Много хора. 

Смях, припрян. Гълчава.

А после самота, умора. 

И наобратно, всичко, става.

Дано слънцето да разкраси, 

не само, мрачните фасади.

Сърцата ни, дано, да възкреси. 

За да си останем млади.

Радостта от светлото, след зима,

дано, от зло, да ни опази.

В съня, прозрение, да има -

да не обиждаме и мразим.

Горчилката, дълбока, да стопим. 

Като порой да се излее.

Дано, с обич, да се утешим. 

И болката ни да запее.

Марми

Нагоре

Втренчена нагоре - из калта вървя.

Втренчена нагоре - във врява се топя.

Втренчена нагоре - в тълпата се редя.

Нагоре, нищичко, не виждам.

Но, непреклонно, търся висини.

Опитвам там, съня си, да съсиждам.

Далеч от смешните ни хитрини.

Плахо, нос, нагоре, съм подала.

Да вдишвам чистота.

Оттам, надолу, съм предала, 

умореното си тяло, си на света.

Смирено, из упадъка, се ровя.

Подреждам. Почиствам от ръжда.

Подобно на среднощна сова,

в нощта провиждам. Без вражда.

До гуша съм потънала. В боклука.

Все пак знам. Има висоти.

На битието насред махмурлука,

нагоре, гоня ширини.

Марми

Автоинтервю

Години?

Достатъчно. И бурни, и в покой преминали.

Деца, семейство и професия?

Имам. И съм на свободна сесия.

Желания, незадоволени и преминали?

Доста бяха, но вече са изстинали.

Защо така, с рисунки и поезия?

За да изпадна във амнезия.

Помага ли това или вреди?

Всеки лично трябва да се убеди.

Къде остава вдъхновението?

Нося си го още от рождението.

Защо е тази публичност, тогава?

Всичко е в играта. Всичко е забава.

Постовете в мрежата. На всеослушание?

Така споделям своето послание.

Вяра. Във какво?

Че на земята няма само зло.

Излишен оптимизъм?

По-скоро липса на вкус към мазохизъм.

Това за песимизма ли важи?

Да. Избирам да не ме боли.

Значи само “звезди, луна, небе…”?

Защо отново да не съм дете.

И само красота, поезия, изкуство?

Красотата ражда и красиви чувства.

Къде остана грозната страна?

Има я. За някой е насъщната храна.

Дали въпрос на избор е това?

Убедена съм, че “Да”.

Пътя накъде отива?

Навътре. Дома не трябва да изстива.

Самопознание ли се нарича?

Това е смисъла. И в него аз се вричам.

А как ще променим света?

Като разнищим собствената си съдба.

Равносметка, значи, да си правим?

Врим в един бульон, дори и да не ни се нрави.

И от това какво?

В себе си е нужно да изчистим всяко зло.

Така по-добре ли ще ни стане?

 И за всеки, който е до нас, застанал.

Притчата за тъмнината и свещта?

Да. И едната свещ, ще освети нощта.

Някакви специални пожелания?

Ежедневието да не превръщаме във мания.

Във смисъл?

Живота не е само кисел.

Марми

Магазинче

“Чуднотии разнообразни - за чудаци разни.”

Такова магазинче искам да отворя.

Пълно с красоти и естетически съблазни.

Където с, необикновени, хора да говоря.

Без дипломи, академични. И признание.

А свободата да твориш ще е награда.

Без завист и съревнование.

Без на някой, душата, да пострада.

От рафтовете всеки, книги, ще си вади.

А стените ще са отрупани с картини.

По дух, тук, всички ще са млади.

Без значение на колко са години.

Ще има и свещи, и ухания.

Ще те посрещат с истинска усмивка.

Любезно и без колебания.

Ще ти предлагат, смислена, почивка.

В разговори за Духа и нашето начало;

за музата и творческия подтик;

за изкуството, което, като огледало

на вътрешната същност, ни е отклик.

И без значение дали нещо ще си купиш.

Със сигурност ще дойдеш пак.

Защото, другост, в теб ще се отключи.

Защото ще си станал, Маг.

Марми

Нестинарка съм

Откак се помня с огъня играя.

В жегата на въглените търся своята омая.

С ритъма, напевен, се нося към безкрая. 

Тъпаните бият глухо. Монотонно.

С вик, в жаравата, пристъпвам. И безстонно

 въглените, жарки, следвам. Неотклонно.

Изчезнала е плахостта. И няма страх. 

Отпусната. И обладана в смях.

Завихрена от танца. Езичница аз бях.

Потъвам в ритъма. Неземен. И протяжен.

А в нозете няма болка, даже.

Тръпка, демонска, е. Как да я разкажа.

По зейналата жар се нося, лека.

Тройно следвам кръстната пътека,

на обичая древен. Чак от века.

Откак се помня с огъня играя.

В жегата на въглените търся своята омая.

С ритъма, напевен, се нося към безкрая. 

Марми

Баланс

Крясъка ще заглуша със шепот мил.

Погледа, навъсен, ще удавя в топлина.

Ще ти припомня, прекрасен, че си бил.

И на чернотата ще предложа висина.

Напук на зейналата празнина.

Изблиците, ядни, ще прикрия.

Съпричастно, в разприте, ще замълча.

В себе си, на тихо, ще се свия.

И няма да те обвинявам и гълча.

В смирение. И ведрина.

Слабостта, съдбовно, ще приема.

С огромна воля ще я изцеря.

Ласкаво тревогата ти ще отнема.

И хармонията ще ти подаря.

С разбиране. С човещина.

За болката ти ще потърся лек.

Спасен от бурния водовъртеж,

ще ти пожелая: “Остани Човек!”

И ще те обвея с полъх свеж.

С кротост. С добрина.

Марми

Проблясъци

Проблясъци избухват в тъмнината.

Светло е. Макар и за секунди само.

Разбиват, проблясъците, тишината.

И пак надеждата ти дава рамо.

Забравени, проблясъците, идват.

За миг разплитат мрачния застой.

Блясък в сивотата. Очите ти примигват.

Отново ден ще има. А кога ли ще е той. 

В изгрев, проблясъците, се прераждат.

Но знаеш - отново нощта ще припълзи.

Със спомена, за блясъците, се ограждай.

Повикай ведростта им. Макар и през сълзи.

Марми