Приятелството, като всичко друго, се подхранва,
докато укрепне и се заздрави.
Изисква, с обич, всеки миг да се захранва.
Години са му нужни. Да се прояви.
Когато посадиш, в градината, дръвче
го отглеждаш всеотдайно. Неотклонно.
От бурята го пазиш. Да не го огъне. Да го посече.
Служиш му. Без да ти е монотонно.
А в приятелството чакаш,
от първия му миг, само да се развива.
Не влагаш нищо. Длъжно ти е, сякаш,
от само себе си да се разкрива.
Когато вземеш малко куче
в пазвата, на топло, го отглеждаш.
Играеш с него, без някой да те учи.
Любов му даваш. И с радост се зареждаш.
А приятелството чака телефонен звън.
Покана за кафе. И за разходка в парка.
Тъжно тръпне в мразовитостта, навън.
И, в самота, възнамерява връзка, жарка.
Когато проплаче дете, новородено,
забравяш всичко друго в миг.
Живота му планираш. Да е нагласено.
Без да недоволстваш. Без сподавен вик.
А приятелството чака, кротко и смирено,
да си припомниш искрата между вас.
Скътва я дълбоко. Защото е свещена.
Жадува среща. Някъде. В незнаен час.
Марми
